Джак Макдевит - Древни брегове

— Че кой може да възрази?

— Е, трудно е да се каже определено. Но примерно някой роднина може да заяви, че собственикът не е бил с всичкия си в момента, когато е изоставял яхтата. Фактът на заравянето би могъл да се интерпретира като сериозен аргумент в тази насока.

— Тогава как мога да стана законен собственик?

— Нека проуча казуса, Том. Междувременно би ни помогнало, ако разберем при какви обстоятелства тя се е оказала там, където си я намерил.

Стел се отдаде на възложената й задача в продължение на цели три дни. Откри две подобни, но далеч не идентични яхти. Макс й каза да продължава да търси.

Морли Кларк нямаше никаква представа какво биха могли да означават символите върху корпуса. Всъщност Макс така и не успя да го убеди, че не го разиграва. „Тези символи — каза му Кларк, — не са част от нито един език на съвременната ни индустриална цивилизация.“ Бяха общо единайсет на брой и можеше само да се предполага, че са името на морския съд. Бяха в курсив, а това правеше още по-трудна задачата да се установи точната форма на всеки отделен символ. Лично Макс можа да разпознае едно 0, но това бе всичко.

Двамата седяха в кабинета на Кларк в кампуса на щатския университет „Мурхед“. Навън бе слънчев ден, но температурата беше 4–5 градуса.

— Не може да бъде, Морли — възрази Макс, — нещо изпускаш.

Кларк толерантно се усмихна. Беше широкоплещест и атлетичен дългуч. Маниак на тема софтбол.

— Съгласен съм, Макс. Но не виждам какво. Готов съм да предположа, че базата данни не е така изчерпателна, както би ни се искало. Но в чисто практически аспект мога да те уверя, че разполагаме с каквото ни е нужно. Твоят надпис не съвпада с нищо. Е, с изключение на един-два символа може би. Единият наподобява хинди 1 1 Писмеността, използвана за езика хинди , се нарича деванагари . — Б. NomaD. , другият — кирилица. Което според мен доказва, че става дума за най-обикновено случайно съвпадение. Като драснеш няколко линии и ги завъртиш както ти хрумне в момента, няма начин да не наподобиш нещо съществуващо — и той отново погледна снимката върху бюрото си: — Слушай, Макс, казвам ти, че това е някаква шега.

Макс поблагодари на Кларк и се върна на летище Челис, питайки се, ако това наистина е шега, кой тогава е шегаджията и кой — неговата жертва. Беше едновременно мистифициран и ядосан. Цялата работа все повече му намирисваше на гангстерска история. Какво друго?

Беше на междущатска магистрала 29, когато Стел му се обади по мобифона:

— Търсят те от лабораториите „Колсън“. Да те свържа ли?

Вече? Бяха минали едва два дни.

— Добре — съгласи се той. — Дай ми ги.

— Ясно… и Макс?

— Да?

— Нещо силно ги е развълнувало…

В слушалката се чу прещракване.

— Господин Колингуд? — Женски глас. Стел беше напълно права: тази жена звучеше сякаш току-що бе изкачила без почивка поне два етажа.

— Да, обажда се Макс Колингуд. Какво мога да направя за вас?

— Казвам се Кенън. Обаждам се от името на лаборатория „Колсън“. Става дума за пробата, която оставихте при нас онзи ден.

— Е?

— Предполагам, че в момента не сте в офиса си?

— Ще бъда след десетина минути — обади Макс. — Какво научихте?

— Може ли да дойда при вас там? — попита го тя.

Беше чернокожа, стройна и в средата на трийсетте. На визитката й пишеше, че е завеждащ лаборатория в „Колсън“. Имаше приятна усмивка, високи скули и цялото й същество излъчваше едва сдържана възбуда. Беше облечена в делови костюм в морскосиньо и носеше кожено дипломатическо куфарче.

— Удоволствие е да се запозная с вас, господин Колингуд — каза тя и протегна ръка. — Аз съм Ейприл Кенън.

Макс пое мантото й.

— Честно казано, не очаквах резултати толкова скоро.

Погледът й го прониза.

— Откъде имате това?

За миг Макс се изкуши да не й каже, но после се сети, че в крайна сметка всичко бе излязло по телевизията.

— Намерено е заровено на границата.

— Яхтата? Онази, която откриха във фермата?

Макс кимна.

— Боже мой, яхтата ! — Очите й загубиха фокус. — Мога ли да я видя? — попита го тя след малко.

— Естествено — увери я той. — И без това кой ли не се изсипа там. — Стори му се, че тя се държи леко дистанцирано. — Какво точно можете да ми кажете?

— Нека ви попитам нещо — продължи Ейприл Кенън, сякаш изобщо не го бе чула. — Раздавали ли сте мостри на други места?