Майкл Фридман - Пришълците - Първороден грях

Ако не беше така, синджабата нямаше да бъде донесена в Куполите, в които атмосферата навсякъде беше на кислородно-азотната основа, необходима за консумация от човешки същества. Бенедикт беше благодарен за сходството между атмосферите на Кали и Земята.

Изключително благодарен.

Миг по-късно видя това, което търсеше — величествена структура от бели клони, приличащи на рогата на възрастен елен, от които висяха няколко тучни храста от месести, покрити с балончета черни листа. Усмихвайки се на себе си, той се доближи до най-ниския и леснодостъпен клон.

Отблизо ботаникът видя, че листата на синджабата всъщност не бяха черни — просто толкова тъмно зелени, че изглеждаха черни отдалеч. Хващайки клона с една ръка, откъсна с другата едно изключително обещаващо листо, по-дебело и обилно покрито с балончета от всички, които беше виждал до този момент — сигурен знак, че беше узряло.

„Трябва да е узряло“ — помисли си, усмихвайки се с почти детска нетърпеливост.

Пъхна листото в устата си и започна да го мачка с кътници. Всяко спукване на балонче разливаше в устата му порция топъл, сладко-горчив сок.

Не беше най-добрият вкус на света, а и никога не беше бил. Но не заради вкуса Бенедикт се разхождаше до синджабата всеки път, когато имаше възможност. Причината беше, че листата на синджабата съдържаха изобилно количество халюциногенни вещества, при това прекрасни.

От типа, който го караха да се чувства все едно костите му се топят и превръщаха лицето му в ярко, пламтящо слънце.

Всички в Куполите мислеха, че Бенедикт е най-кротичкият човек от тази страна на регулирания космос. В интерес на истината, винаги беше имал добър запас от търпение. Но дори той нямаше да успее да изтърпи това място за толкова дълго без помощта на тези приятелчета.

Прокара ръка през храсталака от месести, черни листа.

— А вие наистина сте ми приятелчета — каза на глас, с променено от листото в устата му произношение, — и то много добри.

В този момент започна да чувства действието на халюциногена. Започна с вълна от топла отпусналост в корема му и бавно се разпростря към крайниците му. Самопоздрави се за избора — листото беше невероятно.

„Трябва да запомня този клон“ — каза си Бенедикт наум. Но още докато си го мислеше, знаеше, че няма да спази обещанието си. Ловът беше част от забавлението.

Обикновено изборът на Болеро за изглед щеше да е ограничен до това, което можеше да види през тежко обкованата рамка на екрана за наблюдение — а именно дрънкащата тъмнина на дока на станция Византия, слабо осветена единствено от призрачните, сиво-зелени очертания на някой съседен кораб или жълтеникавото сияние на случаен охранителен прожектор.

За щастие, в случая имаше допълнителна гледка, с която да се занимава — тази, която се побираше в малкия, правоъгълен видеоекран, вграден в многократно преработвания и контролен панел. Показваше осмоъгълния метален коридор, който преминаваше през главното ниво на станцията и свързваше пешеходния трафик с доковете.

Допълнителната гледка беше й предоставена от Врайс. Както винаги.

Малкият мъж може и да беше загубил краката си, но беше безкрайно надарен със сръчни ръце. „А кой знае това по-добре от мен?“ — помисли си със самодоволна усмивка. Не представляваше ни най-малко усилие за Врайс да сложи тайна видеокамера в нишата на една стена, докато минаваше с моторизираната си инвалидна количка.

С леко почукване по командния панел, Болеро накара монитора да й покаже друга гледка — тази зад Врайс, защото и на количката му имаше скрита видеокамера. Дори от тази гледна точка можеше да се види, че Врайс беше в средата на първокласно кръчмарско сбиване.

Което означаваше, че Джонър и останалите вече бяха започнали да раздухват огъня, което на свой ред даваше на Кал възможността, от която се нуждаеше. Болеро преплете тънките си тъмни пръсти и силно изпъна ръцете си с дланите навън, което накара кокалчетата й да изпукат шумно.

Майка й беше казвала, че така ще получи големи, грозни кокалчета. Освен това твърдеше, че Болеро никога няма да е щастлива, скитайки се по космическите пътища на товарните кораби.

Мама не разбираше много-много, нали?

Болеро беше излетяла за първи път, когато беше на осемнадесет и оттогава не беше спряла да скитосва с кораби-превозвачи. Но в деня, в който тръгна с Рипли, беше спряла просто да влачи товари и се беше натъкнала на нещо друго.