Майкл Фридман - Пришълците - Първороден грях

Нещо по-голямо, по-важно. Нещо, с което човек можеше да се занимава цял живот и никога да не съжалява.

Натисна едно копче на таблото пред нея и включи общия канал на кораба.

— Хей, момчета и момичета — каза, — време е да се махаме от това укрепление. Има ли нещо, за което трябва да знам, преди да включа двигателите?

— Болеро — каза дълбок, образован глас, — много добре знаеш, че освен теб само аз съм на борда, и въпреки това настояваш да ми викаш „момчета и момичета“.

— Харесва ми да го казвам — призна си тя. — Двигателите…?

— Нетърпеливи да усетят сбруята — увери я той.

— Благодаря ти, Рама — кимна тя.

С все още отворен общ канал, Болеро включи оригиналните Локмарт Спешъл двигатели на кораба, които се размъркаха като двойка големи, доволни котенца.

— Работят ли — попита Рама.

— Като току-що произведени — отвърна тя.

После спря общия канал и отвори нов, към Византия. Видеоекранът трепна за миг, после оживя — показвайки червендалест, полуолисял мъж на средна възраст с добре изразена двойна брадичка.

Казваше се Коркоран. Беше главният трафик-офицер на станция Византия, пост с немалка важност за превозвачите, които трябваше да се занимават с него.

Болеро беше си намирала извинения да говори с Коркоран откак Бети беше пристигнала вчера. Не й отне много време да го превърне в своя кучка. И все пак, той беше от редкия вид мъже, които не пасваха съвсем на това описание.

— Знаеш ли — каза тя, — трябва да спрем да се срещаме така.

Бузите на Коркоран станаха по-червени от обикновено. Болезнено червени, като отворени рани. „Точно както си мислех.“

— За нещастие — продължи Болеро, — трябва да тръгваме вече. Просто кратко посещение, нали разбираш.

— Жалко — каза Коркоран.

Според действащите правила не трябваше да е възможно се напусне станцията така бързо. Но Болеро знаеше, че Коркоран няма да се дърпа много.

— Може би следващия път ще можеш да поостанеш за по-дълго — каза той. — Да имаме време да се поопознаем.

— Би било прекрасно — отвърна тя.

Не, че имаше каквото и да било намерение да се връща във Византия. В момента, в който Рипли вземеше необходимото, Болеро нямаше ни най-малко да се поколебае да отпраши.

Точно както беше отпрашвала от дузини други станции и мъже с широко отворени очи, управляващи трафика. Беше забравила не само имената, но и лицата им.

Но преди да забрави това на Коркоран, трябваше да изкара Бети извън доковете.

— Та би ли ни освободил? — попита.

Офицерът се изхихика и чукна няколко команди на контролния си панел, завършвайки действията си със замах.

— Официално ви е позволено да потеглите, Бети.

Това означаваше, че скобите, които държаха кораба на място, ще се деполяризират автоматично в момента, в който Болеро включеше дюзите. И, ако всичко вървеше добре, тя щеше да го направи след няколко минути.

— Прекалено си мил — каза, усещайки съвсем леко угризение на съвестта. — Край на връзката.

След това се облегна и зачака.

С периферното си зрение Джонър видя, че нещо лети към него. Наведе се назад тъкмо на време, за да избегне един стол, който се целеше в лицето му.

За нещастие, не можа да разбере кой го е хвърлил.

Не че имаше значение. Макар че той започна сбиването, което почти веднага се разпростря из цялата столова и се изсипа в коридора, нямаше намерение да остане до края.

Поглеждайки хронометъра на китката си, потвърди това, което му казваше вътрешният му часовник.

„Време е да се махаме.“

Един висок кучи син с кратеровидни следи от аретанска едра шарка изглежда имаше други идеи. Сочеше с показалец към Джонър от другия край на стаята и редеше псувни, които Джонър не можеше да чуе заради врявата.

Смръщи вежди. Дали той беше тъпанарът, който хвърли стола по него преди малко?

Мъжът с шарката все още го нареждаше, когато тръгна към Джонър с голям, зловещ нож в ръка. Без съмнение си мислеше, че това му дава предимство. Всъщност и Джонър имаше нож, скрит в ботуша му.

Но в този случай не го извади. Предпочиташе предизвикателството да влезе в бой с голи ръце.

„Човек трябва да се наслаждава на малките неща в живота“ — помисли си.

После направи няколко крачки и пресрещна Сипаничавия в средата на помещението, който се опита да му каже здрасти като замахна широко с ножа, чието острие проблясна, отразявайки равномерната светлина. Джонър обаче предвиди този ход и след като приклекна, за да го пропусне острието, се изправи рязко и нанесе здрав страничен удар на противника си.