Майкл Фридман - Пришълците - Първороден грях

Сипаничавият се заклати, просна се шумно на пода и не даде признак, че ще се изправи скоро.

— Приятно ми беше да работим заедно — изкиска се Джонър.

След това огледа мелето за Врайс и Краке, видя ги и им даде знак с поглед. Това беше частта, в която се измъкваха от столовата точно преди охраната да пристигне, като се опитваха да си тръгнат бързо и тихо.

„Точно както й харесва на Рити“ — помисли си Джонър, извади пурата от устата си и я сложи от другата страна избутвайки настрани едър превозвач, препречващ пътя му, стигна до вратата почти едновременно със съмишлениците си — което беше интересно, като се вземе предвид, че количката на Врайс не беше направена за минаване през тълпи. Малкият мъж изглежда винаги успяваше да си намери път.

Коридорът пред тях беше празен, като се изключеше шумът от ботушите на наближаващата охрана. Миг по-късно дузина охранители в сини униформи завиха иззад ъгъла с извадени оръжия.

„Някой ще бъде шокиран“ — помисли си Джонър.

Но нямаше да е той или приятелите му. Столовата и врявата й бяха зад тях, просто един спомен и нямаше причина охранителите да ги преследват.

Бяха свободни като птици. Дори Джонър, който никога не беше виждал птица, освен от много далеч, можеше да оцени красотата на тази метафора.

Усмихна се на себе си, когато охраната притича покрай тях. „Успех, момчета. Покажете им ада.“

Той, Врайс и Краке бяха преполовили коридора, когато зад тях се чу силно металическо дрънкане — все едно купчина машинни части се бяха строполили на пода. Смръщи се, а радостта се изцеди от него. „Не ми казвай…“

Хвърляйки поглед иззад рамо, Джонър видя, че е бил прав за машинните части. Лежаха на пода и формираха издайническа диря зад инвалидната количка на Врайс.

Проклетото нещо имаше тайно отделение, което Врайс използваше, за да крие неща, които не бяха негови — необходими за кораба части, например, или пък амуниции, или нещо за самата количка. И от време на време това отделение се отваряше, когато не трябваше.

Като например сега.

Джонър се надяваше охранителите да не са забелязали — да са били прекалено фокусирани на задачата си да стигнат до столовата. Тази надежда изчезна на мига, когато един от тях се обърна, посочи към Врайс и взе да вика нещо за малък сакат крадец.

„Мамка му“ — помисли си Джонър.

Потърси скритите из дрехите си шокови пистолети, предназначени точно за такива случаи. След това се обърна и отприщи поредица от изстрели по посока на синьоризците, разпръсвайки ги.

Или поне временно, помисли си Джонър. Тези момчета нямаше да се откажат толкова лесно.

— Мърдайте — изръмжа, стреляйки в коридора, докато Врайс се придвижваше с максималната скорост на количката си.

Краке знаеше добре ролята си и вместо да помага на Джонър, светлокосият мъж хукна пред Врайс, за да разчисти пътя, в случай че някой заблуден пазач се натъкне на тях.

Джонър продължаваше да обстрелва коридора, докато другите не се скриха зад завоя. След това изстреля още няколко заряда за всеки случай и затича към съмишлениците си.

— Среща пред Имиграционния контрол! — извика му Врайс преди Джонър да успее да попита.

Което не беше чак толкова учудващо, тъй като количката му беше оборудвана с предавател със специална честота. Беше лесна работа за него да се свърже с Рипли и да й каже, че ситуацията се е вкиснала.

Това беше важно по две причини. Първо, те нямаше да напуснат Византия без нея. Второ, Кал беше единствената, която можеше да ги изведе от станцията.

За нещастие, зоната, в която се контролираше пътникопотокът към и от доковете на Византия — с изобретателното име Имиграционен контрол — беше най-добре охраняваната част от станцията. Когато Джонър и хората му стигнеха там, охраната вече щеше да ги очаква.

„Не стана, както го планирахме“ — помисли си той.

Докато размишляваше по въпроса, чу някакво раздвижване в коридора зад себе си. Явно пазачите се бяха стегнали и бяха тръгнали след тях. Някой трябваше да направи нещо по въпроса.

Обръщайки се и коленичейки, той се прицели и с двата инжектора в ъгъла, от който щяха да се покажат охранителите. „Ако бях на тяхно място“ — каза си, — „щях да спра и да надникна първо.“ Но те бяха охрана, а не квантови физици.

Както и очакваше, изригнаха иззад ъгъла без да се замислят дори. Джонър, който винаги беше щастлив да учи хората на практични мъдрости, веднага им показа грешката, която са направили.