Майкл Фридман - Пришълците - Първороден грях

Един от охранителите пое цял заряд сам и отхвръкна назад. Друг се завъртя около оста си, след като изстрелът го уцели в рамото. След това, доказвайки, че все пак не са пълни глупаци, останалите се прикриха извън обсега на шоковите пистолети.

Но нямаше да останат там за дълго. И тъй като не разполагаше с елемента на изненадата, Джонър нямаше да се справи толкова добре следващия път. Затова се завъртя и се втурна след приятелите си, надявайки се, че тактиката му за забавяне на противника им е откупила достатъчно време.

Кал чу подвикванията на тълпата раздразнени превозвачи петдесет метра преди тя и Рипли да стигнат до там. Но за разлика от всички останали в претъпкания коридор, Кал знаеше причината, предизвикала раздразнението на превозвачите.

На път за столовата по сигнал за сбиване, отряд охранители попаднали на група крадци. Не бяха успели да арестуват нарушители в последвалия сблъсък, поради което в момента организираха преследване за залавянето им.

Предвидимо, крадците бяха избрали Имиграционен контрол за своя цел, надявайки се да успеят да излетят от Византия. Но, за да успеят, трябваше да минат през дузина добре подготвени охранители, разположени там. А ако се опитаха да отидат в друга посока, щяха да открият, че пътят им е препречен от няколко централно управлявани прегради.

Разбира се, използването на няколко подбрани допълнителни прегради щеше да хване в капан крадците в някоя празна отсечка от коридор и да прекрати нуждата от сблъсък в натоварената зона на Имиграционен контрол. Понякога обаче се бяха получавали неприятни резултати на други станции от този вид стратегия. Кал знаеше, защото беше свалила данните и за това.

И така, охраната на Имиграционен контрол щеше да изчака плячката си с извадени инжектори. А всички превозвачи, които бяха отишли там в този час, за да се върнат по корабите си, щяха да бъдат помолени да се отдръпнат, освен ако не искат да бъдат въвлечени в неизбежния огнестрелен сблъсък.

Съображенията не бяха само за тяхна безопасност, размишляваше Кал, когато тя и Рипли стигнаха краищата на тълпата. В крайна сметка, бегълците може да са им приятели.

Рипли някак успя да си намери път до първите редици без да бутне никого до такава степен, че другият да се ядоса. Следвайки я, Кал видя охранителя, който пазеше превозвачите да не се намесват. Не изглеждаше щастлив от поставената му задача.

— Това не би трябвало да отнеме много време — каза той. — Ще отблокираме зоната колкото се може по-скоро.

— А какво ще кажеш да ти отблокирам бъбреците? — промърмори един от превозвачите изпод моржовия си мустак.

— Ъхъ — каза друг, на когото явно беше харесала идеята. — С нещо тъпо, че да можем да ги продадем после.

„Никой никога не е обвинявал превозвачите в добри маниери“ — помисли си Кал.

Беше я притеснявало, когато за първи път се записа към екипажа на Бети, всичкото това излишно надуване и хвалене. Сега вече беше свикнала. Всъщност, дори и създаваше уют, макар че никога нямаше да признае това на Джонър.

Рипли пък като че ли въобще не забелязваше заяждането. Беше прекалено погълната от охранителите, които виждаше в края на един коридор, който се свързваше с Имиграционен контрол.

Прицелваха оръжията си в нещо, което Кал не можеше да види — свързването на два коридора, в което рано или късно щяха да се появят Джонър и останалите. Без съмнение охранителите считаха, че държат ситуацията под контрол.

Но Кал не би сменила мястото си с тяхното за нищо на света. Единственото им предимство бяха шоковите пушки. Срещу хора като Джонър това можеше и да свърши работа. Срещу някой, в чиито вени течеше кръвта на пришълците…

Изцяло друга история.

Симони почти напълни гащите си, когато я видя.

„Не може да бъде“ — помисли си, а умът му трескаво обработваше видяното. „Та тя е на проклети светлинни години от тук.“

И въпреки това ето я. Нямаше как да я сбърка, да се припознава с някой друг. Начинът, по който се държеше, по който се движеше — нямаше друг такъв човек в цялата скапана галактика.

Явно пак беше прецакал нещата. Но в случая, неговата некадърност — колко иронично — го беше довела точно на мястото, на което искаше да бъде.

Въпросът беше какво да прави сега. Не беше очаквал това, не беше подготвен. Имаше нужда да помисли.

„Не“ — помисли си, — „няма време за мислене. Може да си отиде всеки момент. А аз може да не успея да я намеря втори път.“