Уитли Стрийбър - Сивите

— Конър! Конър Калахан! — повика го глас, едва доловим през рева на перките и виенето на вятъра.

Беше човек с каска, не сив — слизаше по въжена стълба от хеликоптера. Лицето му беше скрито зад предпазното стъкло на шлема, но гласът му беше силен и, най-вече, нормален.

Хеликоптерът изрева и изчезна в бурята. Мъжът застана пред Конър, приклекна и бързо го уви в одеяло.

— Ще те заведа у вас, момче.

Конър го прегърна. Мъжът също го прегърна с яките си ръце. Носеше топли ръкавици.

— Хайде, приятел. — Конър не беше малко момче, но мъжът беше наистина едър и силен и го вдигна лесно. — Трябва да те стоплим възможно по-бързо.

Беше толкова приятно да го носят, че Конър просто отпусна глава на рамото на мъжа и остави топлината на одеялото да го обгърне. Мъжът закрачи бързо, а той гледаше как дърветата се плъзгат покрай тях.

— Конър, ще ти се случат много нови неща, разбираш го, нали?

— Започвам да го разбирам.

— Ще ти трябва учител. Учителка. Вече я познаваш. Лорън Глас. Винаги можеш да разчиташ на нея.

— Кой сте вие?

— Няма значение. Просто съм загрижен за благополучието ти.

Той усети, че това е истина: от този мъж се излъчваше добрина, почти осезаемо.

— Наистина се радвам, че ме намерихте. — Конър затвори очи.

— Спи, дете — каза мъжът и задържа главата му до рамото си…

После някой го разтърси. Той се сепна, смъкна одеялото — и седна в леглото.

— Тате!…

— Викаше насън, сине.

— Бях… навън. Бях навън и… — Беше толкова прекрасно да види баща си, че просто го прегърна. — Всъщност не беше сън. Не беше. Бях в гората с…

„Конър, не!“

— Какво?

— В гората, Конър?

— Имам предвид насън. Очевидно. Виж, хайде да си лягаме.

Конър го пусна и легна. Баща му не помръдна. „Добре, нека остане.“

„Защо да не му кажа?“

„Когато дойде време, Конър. Всяко нещо с времето си.“

Гласът беше по-различен, забеляза Конър, по-звучен по някакъв начин, ехтящ.

„Кой си ти?“

„Кошерът.“

„Какво е Кошерът?“

„Конър, ние сме близо седем милиарда и имаме нужда от помощта ти.“

— Шегуваш се.

„Шшт.“

— Какво? За какво да се шегувам?

— Хайде да спим, тате…

— Естествено, Конър… разбира се.

Чуваше ги как пеят, същата мелодия, която се бе носила сред дърветата. Усети по неясен, неопределим начин огромно море от сенки, което сякаш бе изтъкано от числа, думи и тази дълбока песен. Беше познание, реши той, толкова високо и фино, че беше като нежна музика, невероятно проста и изключително чиста.

— Нещо става с мен, татко.

Очите на Дан се напълниха със сълзи.

— Конър, изглеждаш като изтъкан от звезди.

— Наистина ли?

Дан не можеше да проумее. Синът му изглеждаше като същество, направено от нощното небе, тялото му сияеше също като планетария от неговото детство, и се носеше песен, красив глас напяваше песента, с която майка му го беше приспивала като съвсем малък.

Докато Конър се унасяше в сън, звездите в тялото му угасваха. Дан остана със спокойно дишащия си син, потънал в дълбокия сън, който благославя и лекува детството.

Кейтлин дойде и той стана.

— Чудо — каза й. — Кейтлин, чудо.

Прегърна я.

— Какво искаш да кажеш?

Той не можеше да го обясни, не и така, както беше станало.

— Просто ти благодаря, че ме дари с такъв наистина прекрасен син.

Тя склони глава на рамото му. После, ръка за ръка, се запътиха към спалнята си.

Навън продължаваше да вали и снегът бавно запълваше отпечатъците от стъпките на мъжа с маската, който беше донесъл Конър в дома му, без да бъде забелязан, и го бе оставил в леглото.

Майк отново отиде да провери Келтънови. Ама как можеше да си лягат толкова късно! Този път обаче самотна мътна светлина се процеждаше само от прозореца на банята на горния етаж.

Той притича през широкия път. В далечината видя проблясък и му се стори, че чува вик. Минутата внимателно наблюдение и напрегнато ослушване донесе само съскането на снега и виенето на вятъра.

Вдигна поглед към небето. Според прогнозата по радиото бурята нямаше да утихне до сутринта. Това беше добре — снегът щеше да скрие следите му.

Мина отзад, през градината, където през пролетта щяха да нацъфтят множество цветя. Всеки намек за отпечатъци от стъпки щеше да е по-труден за забелязване тук. Огледа вратата и прозорците и откри един незалостен. Предпазливо го огледа за алармена система, отвори го и се вмъкна.

Затвори прозореца. Застана напълно неподвижен, за да свикне с шумовете, изпълващи къщата. Извади етера. Първото предизвикателство щеше да е кучето. Беше се събудило, но скоро щеше да заспи пак, стига миризмата му да не достигнеше до ноздрите му. Мирисът на етера обаче щеше да я заглуши.