Уитли Стрийбър - Сивите

Затвори очи и се заслуша. Трябваше да намери животното. Влезе по-навътре, през трапезарията и към стълбите в антрето. Кучето спеше на площадката. Инстинктът му на пазач беше да блокира пътя.

Уилкис направи една крачка, после още една. Можеше ли да го заобиколи? Качи се още малко и спря на стъпалото точно под площадката.

Нямаше да може да прескочи кучето. Значи трябваше да използва етера. Клекна и внимателно долепи напоената с етер кърпичка до муцуната на животното.

Изчака. Дишането на кучето стана по-дълбоко. Гърдите му започнаха да хриптят. Можеше да го убие. Щеше да е хубаво — ненавиждаше кучетата и вонящите им изпражнения и безмозъчното им умилкване около хора, които не заслужават дори един поглед. Като това семейство дебеланковци.

Придобил увереност, Уилкис прекрачи кучето. Прецени, че родителите ще спят най-леко, затова ги имплантира и хипнотизира първи. Хипнозата беше прост процес, отнемащ само минути. Тайната се състоеше в това, че думите се повтаряха в определен ритъм, който караше субекта да ги разглежда като част от собствените си мисли. Сутринта тези хора щяха да се събудят, озлобени срещу Конър. Когато попаднеха в обхвата на неговия предавател в града, дразнението в темпоралния им лоб щеше да накара гнева да прерасне в неконтролируема мания.

След като приключи с родителите, се премести при момчетата и със завидна ефективност обработи и тях.

И просто така, всъщност безпроблемно, въпреки ужасяващо бавното начало, мисията му на Оук Роуд беше изпълнена.

И тримата Крадци го чуха по едно и също време: дъх, излизащ през ноздрите, който се усилваше. Видяха Уилкис да излиза от къщата на Келтънови. „Добре — каза Кошерът. — Оставете го да си тръгне.“ За миг обаче се появи неясно подозрение, когато ничия душа не се откъсна от сградата. Ако Уилкис вярваше, че едното от децата на Келтънови е неговата цел, защо не го беше убил?

Разбира се, щеше да се опита да заблуди сивите. Не би желал да разберат, че е извършил убийството. Сигурно беше направил нещо, което щеше да направи смъртта да изглежда като злополука.

Кошерът накара единия от тримата Крадци да проследи как Уилкис се отдалечава с колата си и Две се вслуша в кафявото мърморене на съзнанието му, докато се отдалечаваше. А после светът отново стана тих и той се присъедини към събратята си, за да занесат Адам до спящия Конър.

Адам все още не беше изцеден докрай. В него оставаха структури мисъл, които щяха да организират съзнанието на Конър. Тези структури бяха сърцевината му, поддържани от невероятно сложно поле от електрони в постоянна суперпозиция. Като такива те бяха едновременно в Адам и бяха Адам, и освен това бяха навсякъде другаде във вселената, потенциално способни да обхванат цялото познание. Това ядро не можеше да бъде имплантирано в Конър, докато останалата част на Адам не улегнеше в него — иначе ядрото щеше да изпепели нервната система на момчето като излязла от контрол ядрена реакция.

Предаването на тази последна част щеше да доведе до крайното унищожение на Адам — в действителност това беше същността на Адам, онази част от него, която се усещаше истинска и жива. Тук и сега беше мигът, в който Адам щеше да изпита истинската смърт.

Беше уплашен. Крадците също. Това беше невъобразимото нещо, от което, колкото и безчувствени да бяха, всички сиви все пак се страхуваха. Последният край, където всеки спомен за „аз-а“ изчезва и всички дълги години, изживени без емоция и следователно без смисъл, се стапят в безполезна празнота.

Целият Кошер наблюдаваше, затаил дъх, изпълнен с тъга — всички се надяваха, че Конър ще намери начин да ги спаси, че след тази смърт няма да последва друга.

Крадците се вмъкнаха в къщата през вратата в мазето. Устремиха се бързо в тъмнината към Конър. Разпънаха тялото на Адам, вече слабо и бледо като призрак, и го издигнаха над момчето.

Адам се чудеше какво ли е усещането да умреш в някой друг. Страхуваше се, толкова се страхуваше, че в гората беше заплакал.

„Спокоен съм. Готов съм.“

„Обичаме те.“

„Направете го.“

Усети как се стапя в момчето, как се сипва надолу нежно, но неотклонно, като зора. Всичко, което му помагаше да се свърже с и да разбере хората, това, което беше научил от Имън Глас и Лорън Глас, се процеди в спящото дете.

Беше дал на Конър всичко, което знаеше, което предците му знаеха за вселената. Сега му даваше и себе си. С всяка малка част от същината си, която се отделяше и се вливаше в гладната нова нервна система, разпростираше се като огън в момчето, той усещаше не съжаление, а преливаща радост, усещане, което не беше предполагал, че може да изпита.