Уитли Стрийбър - Сивите

По този начин, докато умираше, това древно същество възвърна всичко, което времето и възрастта му бяха отнели, някога богатия дух на сивите с любовта му към истината и възхищението пред величието на вселената.

Бяха минали еони, откакто някой сив беше чувствал. Сега обаче преживяването на Адам се разнасяше из необятния космос и целият Кошер чувстваше заедно с него страданието и радостта от неговата смърт.

Сивите запяха в своите окови, когато почувстваха — всеки от тях — лъч надежда, какъвто не бяха изпитвали след деня, в който бяха напуснали планетата си и бяха започнали дългото си пътуване през небесната пустош.

Просто дойдоха, извираха отнякъде, вода сред безкрайната пустиня на сърцето му, сълзите на Адам — сълзи на радост.

Образи проблеснаха в съзнанието на Конър, дългата и невероятна история на човека и на сивите, танцьори, изпълняващи таен танц, стъпките им се измерваха в еони. Конър видя, че хората като вид са живели преди, че е съществувала друга цивилизация и друга наука, изградена върху други закони, по време, когато светлината на човешкия ум е била по-ярка. Видя трагичния дълъг залез, който наричаме история, и чу в него безнадеждните напеви на египтяните, докато те строяха лодки, които никога нямаше да достигнат небето, и мрачния, извисяващ се тътен от човешки гласове, който ознаменуваше началото на модерния свят и невежите орди, които сега населяваха земята и изсмукваха всяка зеленина и живот. И докато това видение преминаваше през него, чу тежките барабани на времето.

И така всичко свърши. Адам изпълни предначертанието си: умря. Последната светлина на призрака потрепна и угасна във въздуха над леглото на Конър.

И стана тъмно.

За добро или за зло, тази част от мисията на сивите беше завършена. Те претърсиха съзнанието на Конър за спомени, които щяха да го защитят от огромните познания, вече заложени в него. Щеше да е нужно време, преди да може да ги извлече и да започне да ги използва.

Огледаха се из къщата и видяха, че е вложил най-много усилия в прекрасните си влакчета. Това щеше да му даде невероятно ярък сън.

Конър се озова в собственото си градче, под собствените си улични лампи, а всички останали бяха ужасни и пластмасови и се взираха в него с нарисуваните си очи. Тротоарът под краката му беше пластмасов, дърветата бяха от стиропор. Изпищя свирка и собственият му влак профуча покрай него, невъзможно огромен, изпод колелата му изскачаха искри.

Конър не можеше да помръдне. Пластмасовите лица на околните се взираха безизразно в него. После видя огромен сияещ гигант в сенките на небето, видя собствената си ръка, огромна, да се спуска. Чу как релсите проскърцват, докато се разкачваха.

Беше в капана на собствената си влакова катастрофа, по някакъв начин станал едно от пластмасовите си човечета, вдървен и неподвижен като тях. Искаше му се да побегне, отчаяно желаеше да се махне от тази улица, защото знаеше какво ще се случи. Но не можеше да помръдне. Наблюдаваше, скован от ужас, как светлините на влака просветват зад дърветата отляво, как локомотивът с тътен връхлита към завоя и с учудваща елегантност изскача от релсите и се устремява към него… колелата му се въртяха бясно, предният фар беше като око на циклоп.

Топла ръка го докосна по челото.

Майка му беше дошла.

— Ей, господинчо — каза тя. — Ще събудиш всички на Оук Роуд, ако не изключиш този влак.

— Уф… сънувах, че съм в градчето.

— В градчето?

— Че съм едно от човечетата. Не можех да помръдна… а влакът идваше право срещу мен.

Кейтлин го прегърна.

— О, миличък. Мама и татко са винаги тук, за да прогонят кошмарите.

И той усети дълбочината на любовта й със сила, каквато не беше усещал никога. Обожаваше майка си, тя беше най-красивата, най-умната, най-милата — беше като баща му, наистина най-добрата.

Невидими, тримата Крадци насочиха ума му към определен спомен от един далечен пролетен ден, когато люляците на моравата бяха разцъфнали и всички листа бяха свежи и зелени, а той се беше появил от небесата, малка тайна искрица, и се беше спуснал към къщата, и я беше видял спяща, с голям корем, беше се приближил и беше влязъл в нея, и беше останал да лежи там, в уюта на утробата й.

— И аз те обичам — промълви той. Беше толкова хубаво да я прегърне, имаше чувството, че се е издигнал на половината път към рая.

През тази неспокойна и тежка нощ Дан остана буден. Беше решен да попречи на извънземните да отвлекат сина му. Докато слушаше как Кейтлин говори нежно на Конър, се усети излишен, отритнат, и тази мисъл го натъжи. Жена му се опитваше да му прости, знаеше го, но имаше някакъв хлад между тях, който дори при най-нежните му опити — да я целуне, да й говори за любовта си — не можеха да изличат. Обичаше ги, и двамата. И все пак не се чувстваше свободен да се присъедини към тях, не и когато си общуваха толкова задушевно.