Уитли Стрийбър - Сивите

Тримата сиви и Конър въобще не бяха единствените свидетели на случващото се. Точно обратното — имаше огромен брой наблюдатели в гигантския кораб, който носеше основната група към Земята. Исполинската сфера вече беше на две светлинни години от Земята и забавяше ускорението си от 1947 година, когато се беше насочила към нея. Беше огромна, с диаметър хиляда мили, но все пак беше твърде малка, за да бъде засечена от земните телескопи. Всъщност най-вероятно нямаше да бъде открита, преди да застане в орбита около планетата, защото повърхността й беше черна, създадена да поглъща светлинната енергия без остатък.

Вътре в странно свъсено небе блестеше малко слънце — миниатюрна звезда, само двеста метра в диаметър, създадена от сивите и способна да грее стабилно милион години, след което щеше да избухне и мигновено да изпари цялата сфера. Ако не успееха дълго преди този момент, едва ли щеше да има някакво значение: в сферата нямаше да е останало нищо освен прах.

Вътрешната част на сферата бе точно копие на пустинния дом на сивите: с градове, с бели къщи, увенчани с куполи. Около слънцето се движеше щит и петдесет часа мрак се редуваха с петдесет часа светлина във всяка част на сферата — същото време за ден и нощ, както на родния свят на сивите.

Тъй като нямаха нужда от нищо и не ядяха нищо, сивите нямаха икономически живот. Бяха се освободили от сексуалното възпроизводство преди безброй години, после бяха открили, че удоволствието идва от задоволените желания, а без нуждата от възпроизводство желанието угасва.

Щяха да се побъркат групово в този изолиран затвор, ако не бяха успели да последват триадите на земята в съзнанието на човека.

И сега наблюдаваха съсредоточено как Адам отдава цялото си същество, целия си опит, всичките си знания, всичко, което е, на Конър.

Очертанието на тялото на момчето се разтегли върху странното им небе — тяло, изпълнено със звезди. А заедно с него дойдоха вятърът, нощта и снегът.

Бавно, докато слушаха и усещаха, първо неколцина, после и други, все повече и повече, надигнаха глави и се изправиха. Високите и изящните, ниските и набитите, всички те — невъобразимите милиарди — станаха.

После се издигнаха от белите си градове, литнаха като безброй реещи се орли и изведнъж стана ясно какво се случва. Тези създания, които не можеха нито да се смеят, нито да се усмихват, правеха единственото, с което можеха да изразят чувството, което не бяха познавали от толкова време — танцуваха от щастие.

Странната фигура се въртеше около Конър, главата й се смаляваше, краката и ръцете се удебеляваха, тялото се превърна в течност от звезди, приемаща различна форма, формата на човешко същество — и ставаше все по-ярка.

Всяка снежинка, която се докосваше до нещото, се разтапяше в малко облаче пара и всичко беше невероятно красиво — димящият сняг и светлината, и мелодията, която се носеше, сякаш самият вятър се беше научил да пее.

Конър се чувстваше наистина странно. Усети пулсиране в корема и по гръбначния стълб, разпространяваше се навсякъде, дори в очите и пръстите на краката му… и той осъзна, че нещото също вибрира.

— Мамо…

То се приближаваше към него.

— Мамо!

После напевът го обгърна отвсякъде, беше в него и гърдите му пулсираха с него, и се почувства, сякаш се е издигнал над земята или внезапно е станал много голям, и за миг снежинките, които изглеждаха като звезди около нещото, се появиха около него и оформиха една наистина огромна вселена от звезди.

После отново стана тъмно и Конър се свлече в снега. Не можеше да се изправи. Беше невероятно слаб и когато затвори очи, видя вселената в главата си, видя я също и като погледна дланите си — звезди се въртяха вихрено под кожата му.

Тримата сиви притиснаха високия и разрезът в тялото му се затвори. А после той се издигна във въздуха между тях и четиримата полетяха в бурята, поклащаха се и жужаха.

— Ей! Чакайте! Нали ще преговаряме!

Пак му стана студено. И вече не можеше да види звезди в тялото си. Вятърът виеше и Конър крещеше в агония.

Чу се бумтене и в снежното небе се появи голяма черна сянка. После надолу се стрелна синкав лъч и започна да шари по земята.

Светлината блестеше толкова ярко, че Конър едва успяваше да я гледа. Ясно му беше, че това е хеликоптер и че е дошъл, за да го спаси, и той се надигна и запълзя към една полянка, размахваше ръце и крещеше:

— Тук съм, тук съм!

Въздушната струя от перките го блъсна и с нея дойде свирепият, вледеняващ студ. Конър извика, стисна главата си с ръце и се обърна настрани.