Уитли Стрийбър - Сивите

— О, Господи, стига да те има… аз съм Конър Калахан, помогни ми.

Светът потъна в тишина. Той погледна дясната си ръка. Виждаше как снегът се сипе по нея, но не го усещаше. Всъщност усещаше нещо много странно, някакво треперене в петите. Разпростря се по стъпалата му, после го усети и в дланите си. Сетне пропълзя по ръцете и краката му, носеше му топлина, също като дебелото одеяло, с което го завиваше майка му.

А после иззад дърветата се подаде лице — с огромни очи и мъничка уста, изразяваща изненада, страх и загриженост едновременно.

„Господи — помисли си Конър. — Приличат на буболечки.“

„О, не.“

— Няма да бягам, успокой се. Докато ме топлите, сте ми приятели.

„Какво казва?“

„Нямам представа.“

В снега — на тънките си крака — се появи високият сив. Тялото му трептеше от светлина, сякаш беше увито в примигващи преливащи се дъги. Очите му блестяха и дърветата се отразяваха в тях — и сякаш по някакъв начин усилваха светлината. А после той забеляза красива фигура в очите на съществото — човек, излъчващ светлина, съставена от хиляди цветове.

Огледа се, опита се да види този човек. И помръдна ръка, и разбра, че това е всъщност той. Погледна ръката си и видя, че тя изобщо не блести. Блясъкът беше само в очите на сивия. Беше чувал за аурите и че има хора, които могат да ги виждат. Знаеше и какво в действителност съществува около човешкото тяло: слабо електрическо поле, породено от нервната система. Очите на сивия по някакъв начин усилваха способността му да вижда.

Високият сив се приближаваше. Другите трима зажужаха неспокойно.

— Добре — каза момчето. — Аз съм Конър Калахан. Ще го направя. Надявам се.

„Говори ни в главата си. Оформяй думите в съзнанието си, но не ги изговаряй на глас. Ще те чуваме по-лесно.“

Чу го съвсем ясно. Глас, който се появява право в главата ти, сякаш си със слушалки. Опипа за слушалката, но тя беше изчезнала.

— Как го правите?

„Не мога да те чуя.“

— Какво… не. Ъъъ… — „Как го правите?“

„Не знам. Ти си единственият човек, с когото успяхме. С другите трябваше да използваме картини… образи. Те не могат да ни чуят.“

Високият беше съвсем близо. Беше с рядка бяла коса и сбръчкано лице.

„Стар съм. Всички сме стари.“

„Откъде сте?“

„Безкрайно време. Толкова сме стари, че сме загубили историята си.“

„Каква е задачата ви?“

„Ти си задачата ми.“

„Какво значи това?“

Нямаше отговор… всъщност имаше. Високият сведе глава.

„Плачеш ли?“

„Мисля, че да.“

„Защо?“

Сивият тръсна глава, после протегна ръце. Бяха дълги, пръстите бяха като змии, завършващи с нокти. Бавно, с треперещи ръце, Конър също посегна към него. Застинаха. Само няколко сантиметра разделяха пръстите им. И двамата трепереха.

Тримата други приближиха. Рееха се около високия, трептяха от поривите на вятъра.

Високият докосна бузата на Конър — с най-нежните пръсти, които можеше да съществуват. И тези пръсти не само го докоснаха, но имаше и нещо като електрически контакт.

„Малки приятелю, преди десетина минути допирът ми щеше да те накара да побегнеш пак. Но сега не бягаш.“

„Ще се прибера ли вкъщи?“

„Вкъщи…“

„Плачещ.“

„Да, плача.“

Сивият легна на снега. Тримата други го наобиколиха. После стана нещо, което Конър не можа да разбере. Носеха нещо черно, приличаше на буркан, отвориха го, отвъртяха капака за секунда. И извадиха три блестящи ножа.

И докато Конър наблюдаваше изумено, разрязаха високия сив, както баща му кормеше риба.

Убиваха го.

— Не! — изкрещя момчето. — Спрете!

Един от тях се обърна към Конър, размаха ножа и Конър се дръпна, разпери ръце, за да покаже, че няма да им се бърка.

Тримата разпориха сивия от безполовите му слабини чак до главата, разделиха тялото му на две половини. И се видяха вихрещи се светлини, милиони, милиони цветове — и Конър ги позна. Изглеждаха като безбрежно море от звезди, заснето от телескопа „Хъбъл“. Цялата вселена, по някакъв начин смалена и затворена в тялото на този сив.

Тримата го повдигнаха и момчето се люшна във въздуха между тях, вселената се разстилаше във формата на сив, снегът се вихреше около нея, снежинките влитаха и изскачаха сред безкрая от звезди.

Чуваше се мелодия, гласове, едновременно младежки и мъдри, и тоновете бяха толкова прекрасни, че Конър зяпна от изумление и му се поиска да изкрещи, защото това беше най-богатият, най-хубавият звук, който беше чувал. Беше звук с миризма, сякаш розите в небесата бяха разцъфнали.