Уитли Стрийбър - Сивите

Влезе в стаята.

— Това е Конър — каза Дан. — Това са, ъъ, господин Лангфорд и госпожица Глас. Те са от, ъъ.

— От енорията на „Свети Франциск“ — каза полковник Лангфорд. — Набираме средства за благотворителност.

— Е, моментът май не е най-подходящият за катастрофа… Но пък е страшно хубава!

— Конър има влакчета — обясни Дан, като видя неразбирането, изписано на лицата им. — Много обича да ги блъска.

Конър отстъпи към вратата. Беше усетил някаква студенина около гостите. Със сигурност не бяха от най-приятните хора на света. Но всичките му подозрения се изпариха, когато полковникът каза:

— С удоволствие ще видим катастрофата.

— Чудесно. Подготвях я сума ти време.

— Конър, написа ли си домашните? — попита Крис, докато всички слизаха към стаята му.

— Разбира се — отговори той. — Намерих нов начин за интегрални изчисления, браво на мен.

— Какъв начин?

— Нямам представа! Хвърли едно око и виж дали става така. — Той взе една оръфана тетрадка и я тикна в ръцете на Крис. — А сега позволете да ви представя Голямата катастрофа от далечната деветдесет и седма. Хвърли поглед към Лорън. — Далечна за мен, нали разбирате.

— Конър, това е невероятно — каза Лорън, докато разглеждаше влакчетата. — Роб, погледни. Виж как е изпипано!

— Радвам се, че ви харесва — каза Конър. В гласа му прозвуча нещо, което Кейтлин познаваше много добре. Тези двамата ги очакваше изненада.

Майк Уилкис се върна в колата си. Снегът валеше все по-силно и той не можеше да рискува да го затрупа. Беше обработил няколко от децата, но му трябваше и тази нощ, за да довърши започнатото. Искаше му се проклетите Келтънови най-сетне да си легнат. Реши, че има около час. После нямаше да има друг избор, освен да се откаже от плана.

Това не беше добре. А можеше да се окаже и фатално.

Докато Кошерът се тревожеше за президента, тримата Крадци бяха разтревожени от факта, че Майк Уилкис е близо до Конър.

Адам също беше с тях, подготвяше се за това, което щеше да се случи тази нощ. Долови познат глас. Лорън беше наблизо. Отмести вниманието си от Уилкис. Кошерът искаше той да сгреши и това изглеждаше добра идея. Но Адам имаше нужда Лорън да се махне оттук, и то бързо. Това, което предстоеше, изискваше пълно уединение.

Преплава над заснежените полета и през двора на къщата на Калаханови. После оформи ярка картина как снегът затрупва колата й и я изпрати в ума й като струя дим.

Влакчето тръгна по релсите, а Конър се зае със звуковите ефекти: свирка и пуфтене. После бутна една от линиите и тя се откачи.

В следващия момент прекрасният черно-месингов парен локомотив стигна до разместената релса и тупна посред възхитително изработения малък град. Повлече се по главната улица, разбиваше магазини, събаряше улични лампи, блъскаше хората.

— Еха! — възкликна Роб в тишината, последвала този изключително реалистичен инцидент.

— Защо го направи? — попита Лорън.

— За да мога да го построя наново по нов начин. Хей. Сетих се нещо. Ще се връщате ли в града тази вечер?

— Да, живеем в града.

— Понеже снегът бавно затрупва колата ви. Всъщност бързо де.

Мислите трябваше да се набутват в ума на Лорън, но момчето просто ги засмукваше. Адам го огледа с уважение — наперено малко създание, аурата около тялото му бе невероятно по-сложна и цветиста от аурите на другите.

Адам се приготви да умре.

Конър се събуди и осъзна, че не е в леглото. Чуваше вятъра. И беше… прав.

Отвори очи. Бели летящи точици. Студ. До него имаше нещо кожесто. Това беше невъзможно, така че пак затвори очи. Отвори ги отново само за секунда, видя тъмнина, изпълнена с хиляди бели точици, и пак ги затвори. Направо ги стисна всъщност.

Обмисли ситуацията. Гостите си бяха тръгнали, той си беше легнал, майка му беше дошла в стаята му, гледаше го, после внезапно се разплака — избухна в сълзи без никаква причина. После дойде Дан и баща му и майка му се прегърнаха. След това се качиха в стаята си. Той пък беше заспал.

Без да отваря очи, се опита да разбере какво всъщност става.

И разбра: движеше се по улицата, но не ходеше, а по-скоро се плъзгаше във въздуха.

Което не можеше да е вярно, следователно все още спеше.

Отвори очи. И видя къщата — отдалечаваше се зад него.

Всичко това изглеждаше като сън, носеше усещането за сън, но звучеше и миришеше като истинския свят.

Много объркващо. С други думи — не беше сън, и все пак бе невъзможно да е реалност.