Уитли Стрийбър - Сивите

За секунда му се стори, че чува часовника в дневната, но беше вятърът — блъскаше се в клоните на боровете на Изгубената земя, както Конър беше нарекъл големите дървета оттатък улицата.

Дърветата се приближаваха, а домът му се отдалечаваше. Около него подскачаха три големи кожести глави.

Задави се, понечи да изкрещи, но се овладя. Трябваше да остане спокоен. Това беше контакт, трябваше да покаже всичките си способности и целия си интелект. „Можеш да се справиш“, каза си.

Но те го бяха похитили.

Добре, това беше лошо, той беше отвлечен от тези създания, нямаше съмнение и не можеше да бъде отречено. Можеше ли отвличането да е за добро? Ако наистина искаш да се срещнеш честно с някого, защо просто не позвъниш на вратата?

Осъзна, че чува нещо странно в лявото си ухо, нещо като дълбоко виене, ако подобен звук можеше да съществува. Посегна към ухото си и докосна слушалка. После видя, че едно от едроглавите същества носи емпетри плейър. Оттам не се носеше никаква музика, само този странен шум.

Извади слушалката от ухото си и веднага падна в една пряспа. За миг остана да лежи, мъчеше се да разбере на какъв принцип работи устройството. Беше звук, звук, който му позволяваше да преодолее гравитацията. Как ли работеше? На какъв принцип? Не, да не се беше побъркал — щеше да го разгадава по-късно това проклето нещо!

Създанията кръжаха наоколо с отворени уста и ръце, опрени на бузите. Не изглеждаха застрашително. Всъщност точно обратното — също изглеждаха уплашени. После едно от тях протегна слушалката към него, не към ухото, а към ръката му.

Той се вгледа в нея. Те се рееха и клатеха глави.

„Моля“, появи се приятно звучащ глас, същият, който беше чул при предишната среща с извънземните, когато и Поли беше с него.

Не, нямаше да ги последва в гората. Побягна към къщата.

„Какво можем да направим, за да ти помогнем да не крещиш?“

„Той не крещи, глупако, той бяга.“

Конър затича по-бързо, краката му затъваха в снега.

— Татко! Мамо! Помогнете ми! Помогнете ми!

Съществата жужаха около него като гигантски мухи. Онова със слушалката летеше точно пред него, лице в лице — и през цялото време му я протягаше.

Къщата беше по-далече, отколкото си мислеше. Беше трудно да тича през снега.

После създанието сякаш се устреми към главата му. „Съжалявам! Съжалявам!“

Слушалката пак беше в ухото му и той пак увисна във въздуха. Отново я измъкна и падна в снега, изправи се, побягна…

Влезе в двора, падна, изправи се, подхлъзна се на заледените камъни и падна пак. Запълзя, стигна до вратата, надигна се и задърпа дръжката.

Заключено.

— Татко! Мамо!

Малката лампичка на звънеца светеше. Той посегна да го натисне.

„Трябва.“

„Не можем.“

„Конър, престани!“

„Влез в него, идиот такъв. Веднага!“

И тогава Конър усети нещо, което са изпитвали съвсем малко човешки същества. Почувства как нещо се движи в тялото му, приплъзва се нагоре по червата му, сякаш е живо.

Разбира се, тримата Крадци можеха да го зашеметят с малка струя газ и да го отнесат, където си поискат, но не ставаше въпрос за това. Кошерът беше наясно, че Конър трябва да бъде опитомен.

Ужасен, Конър се погледна. Гърдите и коремът му бяха голи, горнището на пижамата се вееше разкопчано. Нещо грееше през тялото му и минаваше през гърдите му нагоре към главата. Ярка светлина гореше под кожата му — във формата на змия, която се усукваше и се извиваше в него.

Той извика, опита се да стисне гърдите си с ръце — нещото се стрелна в главата му и викът секна. Главата му за миг заблестя толкова силно, че целият преден двор засия. Висулките лед по капаците на прозорците отразиха синя светлина, ярка като фотографска светкавица.

После стана тъмно. Наистина тъмно. Защото Конър вече го нямаше… никъде. Не гледаше през собствените си очи, не това беше усещането. Това, което усещаше, беше толкова странно, че той трудно можеше да го повярва, но истината беше, че му се струваше, че е погълнат от тялото си, сякаш се беше озовал в собствения си стомах.

Това беше толкова съвършено ново, че дори не можеше да го осмисли, камо ли да го обясни. В действителност беше под въздействието на електромагнитно поле, приложено много внимателно към два милиона определени неврона в мозъка му. Не беше магия. Не съществува магия. Съществува само неизвестното — в случая много стара емпирична наука, огромни познания за функционирането на мозъка и тялото.

Обективно прецени, че е някакъв вид илюзия. И въпреки това страхът беше ноктеста лапа, стиснала сърцето му.