Уитли Стрийбър - Сивите

Усети как тялото му се обръща и започва да се отдалечава от къщата. Колкото и усилия да полагаше, не можеше да се върне в главата си и да възвърне контрола върху движенията си.

Опита се да повика баща си, после — обзет от паника — полицията. Не подейства. Не можеше да накара гласа си да се появи. Отчаян, Конър си помисли колко ще тъгуват родителите му — и така и нямаше да разберат какво точно му се е случило.

„Помощ! Моля, помогнете ми!“

„Ние ти помагаме.“

Усети, че се обръща, усети краката си да потъват в снега, усети как се блъска в нещо с гърди.

„Сега ще се отдръпна от теб — каза гласът. — Недей да бягаш.“

След миг започна да се изкачва в тялото си. След още един миг отново виждаше през очите си.

Вятърът повя, боровете застенаха, снегът се посипа. Беше дълбоко в Изгубената земя, толкова навътре, че наоколо нямаше нищо освен борове. Никакви светлини, никакви къщи, просто бледите отблясъци на снега.

„Ние сме тримата Крадци, но не те откраднахме.“

„Напротив, направихме го.“

„Млъкни.“

— Чувам ви.

Никой не помръдна.

Добре осъзнаваше загадката, с която се сблъсква. Забележително, наистина. После видя движение сред дърветата и се появи четвърти сив. Не беше нисък и трътлест като останалите трима. Движеше се с грацията на танцьор.

Спря зад тримата и вдигна дългата си тънка ръка, досущ като индиански вожд или някакъв шаман. Конър не видя мускули. Значи самата кожа съдържаше милиони микромускулчета. Или пружини.

Съществото направи крачка към него. Конър отстъпи. То се приближи.

Конър изкрещя с всичка сила:

— Махни се! Махни се!

После притисна устата си с ръце, наистина изненадан от себе си. Но там имаше повече от един. Конър и другият, малкото дете само в гората, беше все още наистина, наистина уплашено и не се интересуваше от факта, че това е контакт, че е исторически и невероятно важен миг, контакт, който той ще осъществи — съвсем не.

Другият Конър отново пое контрола и побягна, просто хукна, не се интересуваше накъде, по-навътре в Изгубената земя, под и покрай огромните надвиснали дървета, в закътани места, където не беше стъпвал човешки крак.

И колкото повече бягаше, толкова повече ужасеният Конър изместваше любопитния Конър, и толкова по-диво и безцелно ставаше бягството му.

Затрепери от студ. Когато не беше близо до сивите, пижамата не беше достатъчна защита срещу снежната буря. Те правеха нещо, което го поддържаше жив. Любопитният Конър се замисли: „Топлина без излъчване или сгъстен въздух, или нещо друго. Как ли го правят?“

Спря. Дъхът му излизаше на облаци пара, краката му пареха от студ, студът беше нечовешки, като във фризер.

Разплака се като бебе и се свлече на снега. Преглътна сълзите. Изправи се, разтреперан от студ.

Вятърът ревеше сред дърветата, засипваше го със сняг. Беше студен, толкова студен, че пареше, и той зави заедно с вятъра, но и най-силните му викове бяха толкова тихи в сравнение с него, че едва успяваше да долови собствения си глас.

Това беше нелепо. Беше тук, за да мисли, а не да плаче като идиот. Така че се огледа, за да се ориентира къде е.

Не успя.

Заподскача, за да се стопли. Но това не помогна — беше бос насред снежна буря, само по памучна пижама. Беше достатъчно запознат с опасността човек да умре от студ. Ако знаеше и температурата, можеше да изчисли до секунда колко ще издържи, преди да изгуби способността си да мисли и следователно да не може да се надява да оцелее.

Никога не се беше замислял особено за смъртта, но сега го направи, защото му се стори, че след малко ще последва неизбежното. Вече започваше да се вкочанява, а това беше много лош признак, беше предизвестие на наближаващия край. Разбираше това. След малко щеше да заспи, а после щеше да умре — никога нямаше да се събуди.

— Татко! Мамо! Помощ! Ей! Ей!

Смешно, безполезно усилие.

— Сиви! Ей! Готов съм да преговарям. Ей!

Нищо.

Как можеше той, толкова интелигентно момче, да се държи като пълен идиот? Беше провалил контакта и щеше да замръзне и да умре.

Опита се да тръгне, но краката му отказаха да помръднат. Мускулен спазъм, доказателство, че вече измръзва.

Не искаше да умре, преди да е целунал момиче и да е публикувал първата си статия. Преди да е карал кола. Е, като се изключи онзи път, когато с Поли откраднаха колата на Крис Джефърс. Всъщност няколкото пъти. Крис така и не разбра — нали си беше разсеян като професор от филмчетата.

Пижамата му изплющя на вятъра, снегът вече почти не се топеше на лицето му. И той се помоли: