Уитли Стрийбър - Сивите

За да избегне връщането към брачните си проблеми, насочи ума си към казаното от хората от военновъздушните сили. Странни, наистина странни твърдения. Лъжи, разбира се, на някакво ниво.

Щеше да предпазва Конър от тях, докато не му разкриеха истината. Имаше ужасни места в този свят, но Конър нямаше да попадне на някое от тях, не и ако той можеше да направи нещо по въпроса.

Твърде неприятно, че Кейтлин не можеше да се справи с мисълта, че е похищавана. Какво толкова, случваше се с най-различни хора, човек само трябваше да прочете няколко книги по въпроса.

И все пак тя имаше известно право. Въпреки че в момента вярваше в това, защото двамата военни го бяха потвърдили официално, как беше възможно нещо подобно да е истина?

Затвори очи, но не успя да заспи. Сънят беше далече.

Умът му се върна към Кейтлин. Беше казала, че го е превъзмогнала, че разбира. Бяха се любили и беше приятно, но не беше както преди. Имаше тънък слой емоционален лед, който просто отказваше да се разтопи, и сега, в този уязвим час, Дан се замисли, че това може би е началото на раздялата им.

Отвори очи. Кейтлин пееше приспивна песен. Пееше по-хубаво от него и той беше сигурен, че успокоява Конър по-добре.

Дали тайно не искаше да се разделят, може би дори да се разведат? Не — и все пак, може би да. Може би все още не го беше признала пред себе си, все още не. Но щеше. Страхуваше се, че тя ще го направи. Кейтлин беше най-прекрасният човек, когото познаваше. Как беше успял да се издъни така? Нямаше да намери друга Кейтлин, не и в този живот. А Конър — как щеше да живее без Конър? Конър бе огромна част от него, навярно така бе за всеки баща. Не можеше да се откаже от сина си. Да е баща и съпруг беше станало смисъл на живота му.

Чу как Кейтлин излиза от стаята на Конър. Вместо да я заговори сега, веднага, той се престори, че спи. Чу я как се приближава, усети как присяда на леглото и долови как въздъхна. После легна до него. Обърна се с гръб. Дан полежа мълчаливо известно време, после посегна и докосна рамото й.

Тя с нищо не показа, че е усетила докосването му. Нощта се проточи. След малко обаче Дан долови движение в стаята. Отвори очи и с изненада видя, че е Конър.

Синът му се приближи до леглото на пръсти. Погледна ги. Дан го беше видял като дете, изтъкано от звезди, но сега синът му изглеждаше съвсем обикновен.

— Конър?

Момчето се усмихна, но не каза нищо.

Кейтлин се размърда.

— Какво става?

Конър хвана ръката й, после ръката на Дан, и ги притисна една към друга. Останаха така, смълчани в нощта, едно семейство, плаващо из океана на неизвестността.

Конър стоеше в края на игрището, колкото се може по-далеч от другите деца. Беше пращал съобщение след съобщение вкъщи и на мобилните телефони на майка си и баща си, но те все още не му бяха отговорили, а звънецът всеки момент щеше да удари и той трябваше да се върне при другите деца, а не можеше да понесе това.

Щом се приближеше до тях, чуваше странни гласове, много смущаващи, защото разбираше, че това са мислите им. А което беше още по-лошо, те го мразеха и това дълбоко го нараняваше.

Спомняше си изтеклата нощ изключително ясно. Сивите му бяха направили нещо, бяха използвали наука, толкова напреднала, че той дори не можеше да започне да разбира смисъла й. Бяха го променили обаче и сега беше белязан, и завинаги щеше да е белязан от величието на онзи миг.

Преди малко, когато Конър излезе на игрището, Уил се обърна към него:

— Как е, приятел? — Подвикна весело и дружелюбно, но вътрешният му глас крещеше: „Ще ми се да взема нож и да ти изрежа сърцето, тъпо копеле“.

Сега, докато ги наблюдаваше как играят, смеят се и се мотаят… и хвърлят погледи към него от време на време, скришом, Уил и Кев, и Дейвид Роланд, и Лани Фрир — дори сладката Лани Фрир, която си беше представяла как ще се промъкне зад него и ще го потупа по рамото, а когато той се обърне, ще го заплюе в лицето.

Беше се опитала да го направи, беше го потупала по рамото, но той побягна. Беше като в някакъв кошмар — да е наясно със замислите й.

Не всички деца имаха подобни мисли. Поли нямаше, слава Богу. Мислеше само колко е ужасен от Конър. Обмисляше как да накара родителите си да се преместят и му ставаше зле всеки път, когато трябваше дори само да погледне Конър. После се усмихваше и казваше: