Уитли Стрийбър - Сивите

— Кейтлин, мислиш ли, че по този начин ще получи по-добра работа?

— Нанси каза, че в Калифорния обмисляли да го приемат обратно.

— Впечатляващо.

— Не изглеждаш особено впечатлен.

— В момента лъже за пари.

— Е, аз…

— Не смяташ ли, че хората имат право да знаят истината? Господи, той омърсява душата си, а погледни само как се усмихва. Отвратително е, Кейтлин.

— Ако каже истината, какво ще стане? Медиите го потърсиха, спомни си. Искаха становището му като председател на департамента по физика. Той не получава голяма заплата, а имат бебе.

— Уж вярваше фанатично, а чуй го сега.

Жена му отиде в кухнята и почти блъсна вратата. На Дан това определено му прозвуча като отхвърляне.

В Уилтън Майк Уилкис се притисна до стената на универсалния магазин. Снегът боцкаше лицето му. Не му харесваше, че трябва да се обади пак, но се налагаше.

— Здравей, Чарлз.

— Майк! Тази линия сигурна ли е?

— Набирам те от уличен телефон. Изхвърлих мобилния си. Някакви вести за разследването?

— Не видях да се предприема нищо. Бих казал, че разследване няма.

Не можеше да е вярно.

— Но аз ги видях, Чарлз.

— Е, значи се е задействало някакво разследващо звено, което не мога да открия, а мисля, че доста добре проверих всички, Майк.

Значи опасността все още беше отвъд възможностите на самия Чарлз Гън и той не можеше да я осуети.

В този миг Майк реши да прекъсне всички контакти с Чарлз и без да каже нито дума повече, затвори. Нямаше да се свързва с него, докато операцията не бъдеше приключена.

Погледна си часовника, после се отдръпна от телефона. Нямаше време за губене. Чакаше го работа.

Пое през града. Жалко, че колата му нямаше затъмнени стъкла — щеше да е невероятно полезно.

Приближи се до силоза предпазливо. Снегът по отбивката не беше изринат, бе почистен само пътят отпред. Слезе от колата и се огледа. Щеше да остави следи независимо по какъв начин тръгнеше към входа. Ако повей на вятъра ги засилеше, това просто щеше да е късмет. Времето обаче напредваше и скоро никой нямаше да се интересува от някакви си отпечатъци в снега.

В кабинета във военновъздушна база „Алфред“ Лорън отново обмисляше казаното от Крю. Изглеждаше, че сивите са спечелили… каквото и да означаваше това.

— Значи, ако Конър — ако сега Конър е необикновен, от това следва ли, че с Майк е приключено? Че Конър винаги ще успява да го надхитря?

— Конър е като новородено, объркан и уплашен, нуждае се от подкрепа. Точно сега е по-безпомощен, отколкото преди да се случи всичко това. — Крю погледна към Роб. — Накарах екипа ти от Планината да използва сателитно наблюдение за издирването на Майк. Засега няма резултат.

Крю вдигна мобилния си телефон, заслуша се за момент, после затвори. Роб и Лорън чакаха, но той не каза нищо.

У Калаханови Кейтлин се оттегли в кухнята, най-вече за да не й се налага да гледа Крис. Беше се подготвил добре и лъжеше толкова изкусно, че беше непоносимо.

Дан я последва.

— Знаеш ли, най-странното е, че те са тук. Но от друга страна, какво знание е това?

— Ще ми се да знаехме какво искат от нас. А също и да не бяха замесени тези странни военни. Карат ме да мисля, че всичко е някаква постановка, която по някакъв начин заплашва Конър. Все още не мога да разбера нищо и това ме плаши. Отразява се и на него, Дан, и това ме тревожи. Имах чувството, че ми чете мислите този следобед.

— Как по-точно?

— Просто отговаряше на мислите ми. Беше ужасяващо.

— Дали е било… мислиш ли?…

— Не знам.

В този миг се появи Конър. Косата му беше разчорлена, очите — подпухнали; пристъпваше, навлякъл огромна тениска. Кейтлин се опита да го прегърне, но той я изгледа втренчено за момент, после се отдръпна.

Поглеждаше намръщено ту единия, ту другия.

— Какво? — попита Кейтлин.

— Не се страхувайте — каза момчето.

— Това ли правим? — запита Дан.

Конър се вгледа в мрачната сянка, която потрепваше помежду им. Чуваше скритите вопли на баща си. Вътрешният глас на майка му плачеше ли, плачеше, като малко загубено момиченце. Тъмнината потрепери, сгъсти се, изглеждаше, че излиза от тях, после се устреми към него като сянка, обсипана с нокти.

Той стисна главата си с ръце и затвори очи. Извика с цяло гърло.

— Конър!

— Трябва да останете женени, трябва! Мамо, татко, недейте да слагате край на това семейство, не смейте.

Кейтлин се вгледа в него, твърде изумена, за да се опита да го успокои. Лицето му беше яркочервено, очите му плуваха в сълзи, но гласът му — гласът му!