Уитли Стрийбър - Сивите

Дан се изправи бавно, не сваляше поглед от сина си, изобщо не разбираше какво става.

— Успокой се, Конър.

— Няма да ме изоставяте. Имам нужда от вас, разбирате ли? Имам нужда от вас!

— Конър! Стегни се.

Конър вдигна пръст към него.

— Не, вие се стегнете. И двамата.

Обърна се й избяга от стаята. Минута по-късно от мазето забуча музика.

— Време за „Одисея 2001“ — каза Дан. Кейтлин се приближи до него. Застанаха един до друг, взираха се безмълвно във вратата на Конър. Дан искаше да я целуне, но се страхуваше, че пак ще усети онази студенина.

Отдолу се чу гласът на Конър, момчешки глас, но в него се преплиташе и нещо друго, нещо, което никой от тях не можеше да различи — мощен рев, свиреп и нетърпящ възражение.

— Направи го — изрева той — Направи го, тате!

— Откъде знае? — прошепна Дан.

Тя разтърси глава.

Дан я целуна настойчиво и непохватно, като уплашен тийнейджър.

Тя не затвори очи. Когато се отдръпна, видя по бузите й да се стичат сълзи, пресегна се и ги избърса.

Прегърнаха се, но не като любовници, а като хора в малка лодка сред разбеснели се вълни.

Студът беше смразяващ, а и на покрива на силоза духаше и Майк започна да се тревожи да не измръзне, както и да не изпусне инструментите заради вледенените си пръсти.

Беше изчакал да започне да се смрачава — по това време на годината слънцето се спускаше ниско още в четири. Надяваше се никой да не погледне случайно нагоре и да не види как инсталира антена на покрива.

Накрая свърши и слезе, плъзна се опасно на едно място и за част от секундата помисли, че ще падне от ръба. Но успя да се хване навреме.

В сградата също беше студено. И прашно също. Закашля се и вдигна носната си кърпичка към лицето си. Работата на конвейера през нощта се беше оказала по-ефективна, отколкото беше подозирал. Намираше се в мъгла от прах и тъй като температурата беше поне минус дванайсет, влажността по същество беше нулева. Трябваше да си вземе предпазна маска от някоя железария. Но понеже не го беше направил, налагаше се да се справи и така.

Надяваше се, че никой няма да забележи волвото. Що се отнася до сателитното наблюдение, най-вероятно досега бяха открили мобилния му телефон, така че със сигурност знаеха за присъствието му тук.

Искаше му се всичко да се развива толкова добре, колкото изглеждаше. Но познаваше сивите твърде добре и знаеше, че няма да е лесно да направи нещо, което те не желаят да се случи. Ако бяха по-открити в действията си, може би щеше да е по-спокоен. А така не знаеше какво точно става.

В другия край на града първият му малък експеримент даде плодове. Джийн Ралф Петерсен беше управлявал „Петерсен Тексако“ през последните трийсет и една години, преди това този пост бе заеман от баща му. Преди да стане гараж, се наричаше „Петерсен-Майкелсон“, универсален магазин, конюшня и ковачница. В момента Джийн беше в кухнята на къщата си зад сервиза. Приготвяше си кафе и пържена шунка. Бен, кучето му, се разхождаше нервно.

— Искаш пак навън ли? В този студ? Навън е минус дванайсет.

Бен се втренчи в него, толкова продължително, че той прекъсна заниманието си и го загледа.

— Бен? Какво ти е? — Да не би животното да имаше някакъв пристъп? — Хей, Бен!

Направи крачка към кучето, а то внезапно се озъби, издаде пронизителен писклив вой и скочи срещу господаря си, както вълк скача върху сърна.

Джийн залитна назад към печката и размаха ръце. Бутна тигана и шунката излетя сред пръски цвърчаща мазнина. Усети как изгаря гърба му… а кучето летеше към гърлото му.

Като вулкан, който постепенно е набирал сили, Джийн изригна. Хвана нагорещения тиган и го стовари върху Бен, но кучето беше изпълнено с неумолима ярост и отхапа парче от врата и рамото на господаря си, преди да бъде отхвърлено назад.

С див крясък, самият той оголил зъби, Джийн се нахвърли върху кучето и двамата се затъркаляха по пода.

Биеха се, кръв пръскаше навсякъде, отхапани пръсти падаха по плочките, муцуната на кучето беше размазана от тигана — но накрая животното победи. Джийн остана да лежи на пода с оцъклени очи и посивяло лице. Бен, неговият спътник през петнайсет щастливи години, наведе окървавената си муцуна към лицето на господаря, когото обожаваше, и почна да го разкъсва.