Уитли Стрийбър - Сивите

Хората закрещяха, кучетата завиха.

После — мрак.

Всичко отново стана нормално. Възрастният мъж отново се поклони към пирамидата, пусна една беззъба усмивка и се прибра да наглежда печката.

Образ се оформи в паметта на Крю — на миризмите, светлината и ласката на родния дом. Той обърна главата си към небето, следваше златната нишка от любов все по-устремено. Видя нежен дъжд от звезди и осъзна, че това е стелещата се пустота на самото небе. За няколко безвременни мига пропътува огромно разстояние с помощта на съвършената физика, разработена толкова отдавна за странстванията на душите.

После видя въртящата се необятност на галактиката, ярък пожар от звезди в синьо, червено, жълто, зелено, големи и малки, с брой далеч отвъд най-невероятните представи.

Под него се появи гигантската гледка на планета — той изплуваше от мрака към огряната й от слънце страна. Вече виждаше обширните поля, фермите, окъпани от сребърното утро.

Остави се тежестта на любовта му да го придърпа надолу. Скоро можеше да различи отделните стопанства, сламените им покриви, притиснати един към друг под сенките на древни дървета. После съгледа в далечината Белия град, блестящ на хоризонта, и каруците по пътищата — отиваха към него натоварени и се завръщаха празни. Спусна се по-близо и чу величественото звучене на песента на хората, които се разминаваха по пътя.

Стигна до собствената си ферма, видя я да се разпростира пред него с богатите си на избуяла пшеница поля. Любовта, която изпита, беше толкова могъща, че го накара да грее, и чу как гласовете долу се извисяват. Бяха видели пристигането му — лъч светлина, падащ от небето. Чу пискливите гласове на синовете си и виковете на жена си, изпълнени с трепетна радост.

После достигна до хладната стая, отчасти вкопана в земята, където щеше да се състои завръщането му. Мина през покрива, което предизвика усещането за дим от слама. Под него върху каменна маса лежеше тяло. Беше собственото му тяло, неразличимо от онова, което хората бяха нарекли Крю. Беше голо и поддържано с любов.

В следващия миг гледаше през примигващите си очи. Стаята бе осветена от треперливи пламъчета на свещи. Той вдиша. Прекрасен въздух, чист и едва доловимо изпълнен с мириса на жена му. Лежеше гол върху познатата каменна маса. Жена му — изглеждаше уморена в потното си муселиново работно облекло, го гледаше.

После се наведе, целуна го дълго и той се върна у дома.

Ослепителен блясък изпълни въздуха, сякаш в небето примигна гигантска фотографска светкавица. Конър започна да брои:

— Едно, две, три, четири…

— Какво е това, по дяволите?

— Шш! Шест, седем…

Отекна продължителен тътен, много по-силен от всички гръмотевици на света.

Конър премести поглед от Дан към майка си и каза:

— Силозът за зърно. Току-що избухна. — Трябваше да е това, освен ако някой не беше пуснал бомба над малкото градче Уилтън, Кентъки. Нищо друго в околността не беше достатъчно голямо.

Телефонът иззвъня и Конър го сграбчи.

— Здрасти, Поли! Знам. Добре!

Посочи към кухненския прозорец. Огромен стълб пушек се издигаше откъм Уилтън.

След няколко минути отпред се чу настойчивият призив на клаксон.

— Това са Уорнърови — изкрещя Конър и изтича до дрешника да си вземе якето. Дан грабна видеокамерата.

Кейтлин не искаше да е в една кола с Уорнърови и настоя:

— Ще вземем нашата кола. — Но Конър скочи на задната седалка до Поли и Уорнърови потеглиха.

— Какво, по дяволите, е станало в града и откъде можем да сме сигурни, че е авария в силоза за зърно? — попита Дан, докато се качваха в колата. — Ами ако са терористи?

— В Уилтън, Кентъки? Едва ли. Пък и Конър е винаги прав, Дан.

Дан даде газ и потегли след Уорнърови.

Когато взривът избухна, Майк Уилкис тъкмо се вмъкваше в колата си. Разнесе се гигантски тътен и блесна ярка светлина — сякаш чаршаф от сребристо бяло изпълни целия свят. Той отчаяно завъртя ключа в стартера. Колата тръгна, но изведнъж я удари голямо парче от ламаринения покрив на силоза, пръсна предното стъкло и огъна покрива толкова много, че Майк имаше късмет, че успя да отвори вратата. Докато изпълзяваше от колата, друга отломка се заби в снега на двайсетина сантиметра от него. Той се скри под колата и зачака парчетата да спрат да валят.

Когато накрая изпълзя навън, веднага му стана ясно, че колата е пълна развалина. И което беше по-лошо — чуваха се сирени. Трябваше да се махне оттук.