Уитли Стрийбър - Сивите

Силозът гореше яростно.

Поне беше изпълнил целта си. В малко градче като Уилтън подобно зрелище щеше да доведе всеки, който е способен да дойде, и най-вече децата. Какъвто всъщност беше планът му.

Забърза към редицата изоставени складове, вмъкна се между тях и се спотаи. Появи се пожарникарска кола. Клаксонът пищеше, сирените й виеха. Спря до волвото. Докато сирената затихваше, пожарникарите изскочиха навън и започнаха да оглеждат колата. После един от тях посочи земята и всички се обърнаха към складовете.

Следите му, разбира се, проклетите му следи в снега.

Той побягна; промушваше се между постройките. Стигна до изоставено железопътно депо. Хвърли поглед назад да се увери, че антената все още си стои, залепена с тиксо за елеватора, намиращ се най-далече от срутения покрив на силоза. Предавателят щеше да изпълни предназначението си — щеше да продължи да работи, докато самият елеватор не бъдеше унищожен.

Уилкис запрескача замръзналите релси. Не можеше да избяга, разбира се, не и в този сняг и преследван от здрави, силни и отпочинали мъже.

В силоза го беше нападнал Крю, самият Крю! Щяха да открият тялото. Значи обвинения в палеж и убийство. Тръстът щеше да изчезне от живота му. И което беше още по-лошо, никой нямаше да разбере със сигурност дали детето е оцеляло.

Телефонът на Чарлз Гън иззвъня. Той го вдигна и млад глас му съобщи, че току-що в Уилтън е станала голяма експлозия. Той въведе кода за сателитния възел, получи достъп на лаптопа си и го увеличи, докато не получи ясен образ на града отгоре.

От голямата сграда се издигаше дим. Забеляза трите кръгли елеватора. Силоз за зърно. Няколко мига се взира безмълвно в екрана. Какво можеше да означава това? Беше ли Майк в беда, или всичко се развиваше успешно? Не можеше да му се обади по телефона, така че нямаше начин да разбере.

В този миг влезе шестгодишната му дъщеря.

— Мама пита дали искаш кафе.

Той придърпа момиченцето към себе си. Докато милваше светлорусата му коса, набра един номер на телефона си и каза:

— Господин президент. Моментът настъпи.

— Наистина ли?

— Да, сър. Дори щеше да е по-добре, ако се беше задействал преди малко.

— И ще е наистина ограничено?

— О, абсолютно, сър. Минимални щети.

— Благодаря, Чарлз. — Президентът затвори.

Чарлз погледна телефона. Какво значеше това? Не беше отменил заповедта, нали? Не, тогава би го споменал… или не?

— Това президентът ли беше? — попита дъщеря му.

Той я целуна.

— Мама казва, че си важен. Наистина ли си много важен?

— Най-важното за мен е да бъда твой баща, тиквичке. — Той я сложи на скута си. Момиченцето го погледна в очите.

Намръщи се.

— Разтревожен ли си, татко?

Той прегърна любимото си дете.

Пожарникарите не само го преследваха, но и се обаждаха по радиостанциите си. След малко се чуха по-пронизителни сирени, последвани от още. Бяха повикали полицията.

Беше изчерпил възможностите си. Измъкна дистанционното на самолета от джоба си и активира джипиеса. Спря за кратко, колкото да въведе кодовата последователност, която щеше да събуди самолета. На всяка стъпка получаваше положителен отговор. Апаратът го чакаше, слава на Бога, непокътнат. После се изписа и приблизителното време на полета: четири минути и дванайсет секунди, преди да достигне сегашното му местоположение. Твърде много, по дяволите!

Лорън беше почти сигурна, че може да усеща Конър в ума си. Това беше удивително, като се имаше предвид, че той не беше в близост до базата, не можеше да бъде. А не беше успявала да се свързва със съзнанието на Адам, когато бяха на повече от няколко метра.

— Усещам нещо — каза тя. — Момчето е… развълнувано.

— Видял е експлозията. Как го усещаш?

— Сякаш да си спомниш за някого в сегашно време, ако това въобще ти звучи смислено.

— В опасност ли е?

— Не съм сигурна. Но е развълнуван.

Лангфорд набра телефона на Крю и отново попадна на записаното му съобщение. После позвъни на Пит Симпсън.

— Идентифицирахме колата на Уилкис. Локализирахме присъствието му в града. Съобщих на Луис веднага. От Планината казват, че колата му все още се намира пред силоза.

Роб благодари на Пит и затвори. Погледна през прозореца. На хоризонта се кълбеше дим.

— Ще отида в града.

— Идвам с теб.

— Не и докато Майк не е заловен. Искам първо да си изясня какво става.

Тя го пусна да върви.

Отвъд железопътното депо Майк можеше да види центъра на Уилтън. Насам идваха коли, двайсет-трийсет души тичаха по широката улица, която минаваше през депото и завиваше покрай силоза. Поне един-двама от тях щяха да са измежду човешките му бомби и сега отиваха право в обхвата на сигнала, който щеше да ги активира… заедно с всички останали.