Уитли Стрийбър - Сивите

— Не може в този сняг.

Поне не всички бяха изпълнени със злоба. Мислеха си за пожара. Господин Уорнър се тревожеше, че няма да стигне навреме, та Поли да може да направи снимки. Госпожа Уорнър правеше планове как да попречи на момчетата да се приближат прекалено много. Повтаряше си, че ако се наложи, ще им се кара. В съзнанието на Поли нямаше нищо освен дим, огън и нетърпеливо вълнение.

Конър сложи ръце пред лицето си и се отпусна, издиша дълбоко. Имаше чувството, че костите му го гъделичкат, че въздухът, докосващ кожата му, е някак по-различен. Трябваше да се научи да се контролира. Беше оплескал нещата с майка си и баща си, като се беше разкрещял за брачните им тайни.

Можеше да чуе вътрешните им гласове много ясно, особено този на баща си. Знаеше, че е така заради импланта в баща му, и в същия момент долови запитване: някой — Кошер ли се наричаше? — го питаше дали иска да се имплантират други хора. Те щяха да сложат имплант на всеки, когото посочеше, и той щеше да може да чува мислите им съвсем ясно, независимо къде се намират.

Отърси се от тази мисъл. Не беше глас, а още мисли, нахлуващи в ума му — не бяха негови собствени, бяха като дим, който се смесва с друг дим.

Настрои се към баща си с простото желание да го чуе. Появи се непосилно бреме от мъка, река от лицето на майка му и кожата й, дълги реки от спомени, толкова щастливи спомени, на разходки по Оук Роуд през лятото, на мигове в леглото, от които Конър притеснено се отдръпна, на пътуване с влак, което трябваше да се е случило преди той да се роди… а после това тъжно, тъжно нещо, което беше станало с Марси Котън — и той видя защо: сивите искаха семейството му да остане тук, в Уилтън, и се бяха уверили, че Марси ще осигури на баща му назначение. Видя как двамата се въртяха шеметно в някакво тъмно място, видя искри от златна душа да се смесват и разбра какво се е случило.

Това го накара да се ядоса на сивите, защото бяха наранили Марси и майка му, и баща му само за да получат каквото желаят. „Време е да разберете, че сега аз командвам парада“, заяви в ума си.

Мигновено пред очите му се появи необятна стена от лица на сиви — с греещи очи, наредени в колони докъдето поглед стига.

Той извика от изненада.

— Какво има? — попита Поли — Уплаши ли се?

— Не.

Докато господин Уорнър се мъчеше да задмине един камион и удряше ядосано с ръце по волана, цветовете около него се промениха. Въздухът потрепна в червено, което премина в мрак, особено около главата му. Той блъсна по клаксона, изруга и примигна с фаровете.

Пурпурна светлина изпълни колата, извираше едновременно от Поли и Ейми. Конър видя, че излиза и от него, на тласъци от гърдите му, заедно с ударите на сърцето му. Погледна я и й заповяда да се маха, а когато това стана, изчезна и страхът, който беше почувствал при избухването на господин Уорнър.

— Извинявайте, деца. Този нарочно ме препречваше, той… божичко, на всичко отгоре е и Лен Кавендиш. Сигурно се е побъркал. Надявам се все още да може да поправя водопроводи.

Конър гледаше как познатият камион на водопроводчика Кавендиш изостава назад по пътя. Тим Кавендиш беше на другата седалка и погледът му беше срещнал този на Конър и Конър беше чул мисъл: „Убий“, насочена към него.

Тръсна глава, за да прогони чувството и спомена за онова, което бе усетил на игрището.

Тъй като беше невъзможно да се чуват мисли и да се виждат чувства, а в момента правеше и двете неща, реши, че когато се прибере, ще влезе в интернет и ще научи всичко, което може, за шизофренията. „Ако си шизофреник, трябва да се самодиагностицираш и да избереш план за лечение. Ако имаш нужда от медицинска помощ трябва да кажеш на мама и тате.“

Щеше да започне с „Ню Ингланд Джърнал ъф Медисин“ и да изчете всички съвременни монографии, посветени на детската шизофрения. После щеше да навлезе в литературата за лечебното хранене. Ако имаше лечение, щеше да го открие.

Небето на запад беше мътнооранжево зад голите силуети на дърветата.

Една кола, която пътуваше в противоположната посока, внезапно ускори и се вряза в колата пред нея. Докато се отдалечаваха по пътя, Конър видя как двамата шофьори изскочиха и започнаха да се бият като побъркани. Имаше много черна мъгла около колите, зъл дим.

Изпита странното, отвратително чувство, че всичко това е свързано с него… че колите търсят него. Отиваха към Оук Роуд.

Това трябваше да е част от шизофренията, параноидният й аспект. Имаше лекарства, които да контролират самата шизофрения, но не и параноята. Параноидната шизофрения все още беше неконтролируема и недостатъчно изучена.