Уитли Стрийбър - Сивите

— Ако е загинал, ще трябва да вземете тъкан, полковник Лангфорд. Богата на клетки тъкан. Направете го, както постъпват сивите — вземете очите, устните, гениталиите. Ще трябва да му направим клонинг.

Искаше да попита защо, но знаеше, че няма нужда да знае, и затова си спести въпроса. Отговорът му беше такъв, какъвто изискваше от него дългът.

— Разбрано, сър.

— Сградата след малко ще се срути — изпращя нечий глас в ухото на Лангфорд.

— Знам. — Той вдигна електрическия мегафон към устата си. — Нейт! Луис Нейт Крю!

Загубата му според Роб щеше да е по-голяма, отколкото загубата на сивия в комплекса в Индианаполис. Адам беше невероятно загадъчен и сведущ, но нямаше начин да се разбере какво всъщност означават много от нещата, които им разкриваше. А Луис беше от най-откровените хора и знаеше много тайни. Може би историята за идването му от друг свят наистина беше вярна.

Шум отгоре привлече вниманието му. Една пламтяща греда се устреми надолу като гигантска ракета, удари се в пода и пръсна дъжд от искри.

— Внимателно — каза Роб. — Не можем да си позволим никакви загуби.

— Намерих органична маса. — Капитан Форбс вдигна визьора на шлема си.

— Предупреждение за нивото на кислорода — докладва летец Уинклър: това означаваше, че разполага с пет минути, преди да се оттегли принудително.

Лангфорд мина през купчина паднали горящи греди и спря до Форбс. В краката им лежеше труп.

— Добре, да вземем тъканта и да се изтегляме.

Трупът беше толкова обгорял, че изглеждаше по-скоро като овъглен дънер, отколкото като тяло.

— Господи, полковник!

— Спокойно! Взимаме пробите и се махаме. — Беше ужасно да гледа Луис така обгорен. Бедният — беше почти неразпознаваем. Какъв ужасен начин да си отидеш, каква отвратителна смърт.

Високо над тях нещо изпращя.

— Изтегляй се!

Поли и Конър стояха един до друг. Конър гледаше да е близо до Уорнърови, защото у тях не долавяше странните черни мисли, те не бяха като другите и около тях нямаше сенки. По-скоро трептяха с това, което вече започваше да разпознава като нормалните цветове на живота.

Другите се приближаваха. Той се огледа за майка си и баща си, но не ги видя. Мъглата от пръските и дима се стелеше като огромен облак, обгърнал исполински сенки, рева на огъня, свистенето на маркучите и странни ехтящи крясъци.

Не смееше да помръдне, не смееше да извика. В душата си се молеше за баща си и майка си, молеше се да дойдат и да го измъкнат оттук.

Поли и семейството му нямаха представа, че става нещо лошо. Приятелят му беше насочил камерата си към горящия силоз. Ейми правеше снимки с мобилния си телефон.

Цялата сграда беше обвита в дим. Конър потрепери и въздъхна.

— Вика ни — каза Дан. — Чувам го.

— Чуваш го? Как така го чуваш?

— Кейтлин, казах ти, заради импланта е. И съм сигурен, че е в ужасна беда.

— Не мога да го чуя! Защо не мога да чуя детенцето си?

— Нямаш имплант.

— Но това е…

— После ще говорим. — Дан тръгна, опитваше се да види нещо през дима, мъглата и сгъстяващия се мрак. — Конър. Конър!

Конър реши, че независимо какво му се струва, не може да го преследва половината град. Та те дори не го познаваха, повечето от тях. Значи беше параноя. Нямаше да си позволи да реагира на симптом, не беше толкова параноичен… все още.

Двама души скочиха в колите си и подкараха към него.

Харли избута децата настрани и изсумтя:

— Карат прекалено бързо в тая поледица.

А после двете коли се блъснаха и се завъртяха сред дъжд от летящи стъкла.

— Колите! Видя ли ги? — изкрещя Дан на Кейтлин — Конър! Конър!

Движеха се през кошмарния мрак и викаха сина си.

Докато вървеше до Дан сред целия този странен ужас, Кейтлин си помисли: „Ако трябва, той ще даде живота си за нас — за семейството си“.

И сякаш внезапната и дълбока любов, с която я изпълни това прозрение, отвори врата и тя си спомни, че е била в някакво тъмно място, спомни си го много ясно. Пред краката им имаше объл отвор. Ниско долу лъщеше вода, огряна от лунната светлина. Имаше и момче, тъмната му коса бе разчорлена. Гледаше уплашено, но беше толкова привлекателен, че през нея премина тръпка. Спомни си как беше протегнала ръка към него и в този миг разбра, че това е Дан като дете. Усети най-деликатния си, най-скрития си спомен — сянка от спомен. Без да може да го въплъти в думи, просто като чувство, тя съзираше ролята, която заедно с Дан трябваше да изиграят в това, което й се струваше като някакъв вид план, и макар че дори не беше способна да го разбере, със сигурност знаеше, че то включва и Конър.