Уитли Стрийбър - Сивите

Но Едно каза:

— Трябва да го спасим.

Две възрази:

— Трябва да спасим себе си.

Три скочи от кораба и литна във въздуха. Обви го огромно огнено кълбо. Виждаше го навсякъде около себе си — червена мъгла. Усети как костите му се нажежават, разбра, че основните животоподдържащи системи в тялото му започват да се стапят.

Цялата сграда беше нестабилна — усещаше я как се тресе, виждаше как пламъците я облизват. Нямаше да издържи дълго, но дори още един миг беше твърде много време. Откъсна антената от бетонния ръб, където беше закрепена.

Огромен огнен език го лизна. Кожата на сивия започна да пука и да се разпада, крайниците му се разтрепериха, после започнаха да се размахват неконтролируемо — милиони микромоторчета излязоха от контрол. Той излъчи: „Тревога, тревога“… и усети, че престава да съществува. Изпусна антената и тя полетя в пламъците. Лявото му око избухна в дъжд от искри. Той падна по-надолу.

Едно се хвърли след него в опит да го спаси, бореше се с огнената стихия. И също се запали. Главата му избухна в блестящо кълбо от искри.

Антената вече я нямаше, но предавателят все още беше там, залепен за ръба — червеният му диод присвяткваше и продължаваше да изпраща сигнали — макар и отслабени — до всеки от убийците на Уилкис.

Две издигна кораба нагоре, по-бързо от куршум, по целия път до космоса.

Конър усети как го изоставят. „Не си отивайте — изкрещя в съзнанието си. — Не ме изоставяйте.“ Но беше сам-самичък, нямаше и следа от Кошера. Усещането приличаше на мълчание, възцарило се в центъра на съществото му. „Върнете се“, изкрещя той, но Крадците не можеха да го чуят, нито двамата мъртви, нито уплашеният и объркан оцелял, който бягаше.

Дан и Кейтлин най-после стигнаха до Конър.

— Мамо, татко! Трябва да се махаме.

— О, Конър! Господи, Конър, ето ме! — развълнувано повтаряше Дан.

Кейтлин го прегърна.

— Да се прибираме. Веднага.

— Здравейте, госпожо Калахан.

Кейтлин отстъпи крачка назад. Знаеше какво държи това момиче, беше го видяла.

— Спри — нареди й. — Не смей да го доближаваш.

Момичето пристъпи по-близо. Беше хубаво момиче, със сладка усмивка.

— Успокойте се, госпожо Калахан.

— Какво искаш?

— Нищо.

— Защо носиш този нож?

Момичето вдигна ножа и скочи покрай нея. Конър отстъпи настрани и острието разсече само въздуха. Момичето пак вдигна ножа, огледа се, сякаш не можеше да види Конър.

Кейтлин я сграбчи за китката, Дан й скочи изотзад и изтръгна ножа от ръката й.

— Коя си ти? Какво ти става, по дяволите?

Момичето се свлече на земята и избухна в сълзи. Наоколо други хора — сигналът вече отслабваше — започнаха да крещят, да си скубят косите и да захвърлят оръжията си.

На покрива на елеватора металните скелети на двамата сиви димяха и изпускаха искри сред извисяващите се пламъци. И въпреки всичко се движеха, извиваха се и се гърчеха, сякаш се опитваха да се изправят. Високо горе две сведе глава и затисна очите си с ръце.

Единият скелет успя да се надигне, протегна ръка към предавателя, потрепери и се свлече. Костите му паднаха в огнения ад. Другият също опита — ръката му опипваше ръба на елеватора, пръстите докоснаха крайчеца на предавателя, черните нокти задраскаха по ключа за захранването — после сивият се разпадна на късчета блестящ метал, кости и черни нокти. Мъничкият червен диод на предавателя остана включен.

И в този момент силозът се срути и останаха да стърчат само трите огромни елеватора. Светлината на предавателя примигна, угасна… но после светна отново. Този път светеше стабилно.

Роб и екипът му се скриха в подземната част на силоза, където бяха машините. Огромните пламъци ревяха над тях, влитаха през люка като огнени езици на чудовище, жадуващо да отнеме живота им. Машинното отделение беше дълго, отсрещният край се беше срутил и гореше. Таванът над тях простена, всеки миг щеше да поддаде. Роб прецени, че има двадесетина секунди да измъкне хората си.

Докато Калаханови бързаха към колата си, ги пресрещна Джимбо Келтън. Усмихваше се.

— Здрасти, Джимбо — подвикна му Дан. — Ние…

Джимбо вдигна ръка над главата си и хвърли камък.

Конър отскочи, но не достатъчно бързо, и камъкът го удари в рамото. Той изкрещя от болка.

Джимбо го замери с още един камък. После трети удари Конър във врата: беше хвърлен от госпожа Келтън — и тя, и Джимбо грабеха всичко, което им попаднеше — парчета дърво, ламарина — и го хвърляха по него. Лицата им бяха посивели, очите им — налудничави.