Уитли Стрийбър - Сивите

— Сър…

— Тази акция е най-важното нещо, което са предприемали военновъздушните сили. Не можем, повтарям, не можем да си позволим да се провалим. Трябва да оставим поне един оперативен агент на място, нищо друго няма значение, разбирате ли!

— Да, сър. Губим височина, сър.

— Ето там — надвика Лорън рева на перките.

Лорън я видя, стара синя кола, смачкана в крайпътната ограда, следи от стъпки в снега потъваха в гората. Три следи, тези по средата бяха по-малки. От друга посока идваше още една следа.

— Не ми харесва това — отбеляза Роб.

— Преследват ги.

— Именно. Един човек… не, четирима са. — Той посочи и Лорън също ги видя: четири отчетливи линии в снега, всички идваха откъм един микробус, паркиран на четвърт миля зад колата на Калаханови.

— Сър, губя контрол над машината.

Като се бореше с контролния пулт, Майк Уилкис успя да придвижи триъгълника на Уилтън Роуд. Ако Калаханови бяха успели да се измъкнат от хаоса, вилнеещ из града, той трябваше лично да се заеме с детето, независимо от последствията. Проблемът беше триъгълникът. От него изтичаше гориво и апаратът губеше височина. По някое време компютърът щеше да заключи, че разбиването е неминуемо. Имаше режим за самоунищожение, който щеше да го изпари за секунди, както и всеки, който се намираше вътре. В другите работещи модели бе внедрен сложен механизъм, който да изхвърли пилота на безопасно разстояние, но в този откраднат прототип такъв липсваше.

Видя да се приближават две коли. Тази отзад беше микробусът на Келтънови. Пред него бе автомобилът на Калахан.

Когато Келтънови откриха огън, изпита тръпка на облекчение. Все още имаше шанс да се получи… поне така му се струваше.

Сега обаче не беше толкова сигурен. Плъзна се бавно над дърветата, оглеждаше терена, но не можеше да прецени реалната ситуация.

Чу се далечен тътен — трите елеватора на силоза се строполиха като трима пияни исполини, вдигайки плащаница от бял прах над притъмняващия хоризонт.

Значи предавателят вече беше спрял. Колко още щяха да издържат убийците му? Някои от тях може би около час… но повечето щяха да се отърсят почти мигновено.

Разкопча кобура си и снижи самолета към земята. Мина бавно покрай колата на Калаханови и се увери, че е празна. Докато се издигаше, забеляза, че в микробуса на Келтънови нещо мърда. Кучето им — беше затворено отзад и лаеше, искаше да го пуснат.

Уилкис слезе на пътя и отвори задната врата на микробуса. Не му се наложи да чупи стъклото, защото никой не си беше направил труда да заключи.

Кучето изръмжа и хукна към гората. Той бързо се върна на борда на триъгълника и го последва. В командната кабина зазвъняха аларми. Корабът губеше мощност.

Щеше да дебне Конър и да наблюдава… и ако Келтънови се проваляха, щеше да го убие лично.

Конър чу, че се приближава хеликоптер. После в дървото до главата му се заби куршум. Той се хвърли на земята и още три куршума изсвириха съвсем наблизо. Джимбо, на трийсетина метра зад него, извика:

— Браво, татко! Сега вече ми падна.

Внезапно някой го блъсна и нечии ръце го обгърнаха.

— Мамо!

Кейтлин го затисна, не му даваше да помръдне.

— Мамо, недей! Мамо, трябва да бягаме!

— Скъпи, това са Келтънови, те са наши приятели, миличък.

После се появи баща му — за щастие въобще не хранеше илюзии. Вдигна Конър и се затича като луд.

Но отекна изстрел и Конър усети как баща му се олюля. После изпъшка, изпусна го и се свлече в снега. Конър се изправи, но в същия миг дотърча Джимбо, запъхтян, вдигнал брадвата.

— Тате, тате…

Очите на Джимбо искряха като на котка.

— Бягай! — извика баща му.

Джимбо замахна с брадвата и тя се заби в едно дърво, дръжката й зазвънтя от силата на удара. Конър отново чу бръмченето на хеликоптера, този път много ясно. Погледна нагоре.

Гората се приближи вихрено и Лорън залитна към прозореца и за малко да изпадне през отворената врата. Роб виеше от ярост, двигателят пищеше, дърветата се уголемяваха все повече и повече. Лорън гледаше като хипнотизирана как се плъзгат на шест метра над тях.

Обгърна я тишина. Не я беше страх. Помисли си: „Какъв прекрасен свят“, обзе я спокойствие…

— Давай! Давай!

— Какво?

— Скачай! Скачай или ще изгориш!

Всичко беше избухнало в пламъци. Откъде се бяха появили? После осъзна, че хеликоптерът се е ударил в дърветата и за кратко е изгубила съзнание. Пилотът крещеше, мъчеше се да се измъкне, но пламъците го обгърнаха.

Тя се хвърли в пращящите борови клони и снегът я пое като замразяваща утроба. Ако беше през лятото, падането щеше да я убие, но сега се спусна по килим от сняг и ударът в земята беше омекотен.