Уитли Стрийбър - Сивите

Дан караше бързо, искаше да стигне до Оук Роуд, преди лудостта да се разпростре дотам. Ако въобще се разпростреше. Щеше да защитава семейството си с пистолета, докато успееха да се измъкнат от това място. Защото Калаханови, Уилтън и колежът „Бел“ бяха история, и да върви по дяволите скъпоценното му назначение. Бел най-вероятно щеше да се разпадне, така или иначе. Кой би пратил децата си на място, където се случват такива неща?

— Конър — каза Кейтлин. — Имаш ли някаква представа какво им стана на тези хора?

Дан реши, че това е добър въпрос към детето им — то се беше променило толкова много. Можеше да го види в лицето му — нова решителност изпълваше погледа му.

— Свързано е с мен.

В този миг се чу глух удар и колата се разтресе.

— Какво стана?

Конър знаеше, че е куршум, беше усетил омразата на човека, който го беше изстрелял. Смъкна се ниско, под нивото на прозорците.

— Конър?

— Удари левия калник, точно над гумата.

— Кое?

— Куршумът.

Дан увеличи скоростта.

— Конър! — изкрещя Кейтлин. — Защо?

Това не беше правилният въпрос, наясно беше с това. Имаха нужда от друг вид енергия, за да оцелеят в това изпитание. Страхът нямаше да ги спаси.

Имаше нужда от тримата Крадци. Сега, когато бяха изчезнали, разбра, че те са били връзката му с Кошера. Осъзна и колко важен ще се окаже Кошерът за бъдещето му. Също така проумя как му бяха помогнали — пазеха го, бяха извършили малките, но съществени стъпки, довели до спасението му.

Бяха пожертвали живота си за него.

Отпред се чу трясък и колата излезе от пътя. Дан се опита да продължи да кара, но автомобилът поднасяше неконтролируемо.

— Гумата е простреляна — каза Конър.

— Знам — сопна се Дан.

Майка му се извърна назад. Никога не беше виждал очите й такива — приличаха на напукани стъкла.

Майка му и баща му бяха в паника. Трябваше да се отдалечи от тях, не можеше да позволи погрешните решения, които щяха да вземат, да доведат до смъртта му.

— Спри, татко.

— Не мога! Някой стреля по нас.

Конър пое дълбоко дъх, прехапа устни, за да не се разхленчи, после отвори вратата и се хвърли в снега. Претърколи се навън и продължи да се търкаля, удари се в оградата на Нидърдорфер толкова силно, че видя звезди. Чу колата да ръмжи и докато се изправяше, я видя да се хлъзга по заснежения път, дясната й гума димеше върху леда.

Нещо изсвистя пред лицето му, последва отекващ трясък. Видя на пътя кола и до нея човек с пушка. Човекът вдигна пушката и се прицели пак.

Трябваше да се вмъкне в гората в имота на Нидърдорфер. Прескочи оградата и затъна до кръста в снега.

Майка му изскочи от колата.

— Не, върни се! Конър, не!

Кейтлин също прескочи оградата, разярена като лъвица, която брани малкото си. Дан се втурна след нея. Тичаше дори по-бързо от майка му.

— Бързо в колата, Конър! В колата — това е единственият ни шанс.

— Довери ми се — каза момчето и стисна ръката й. Погледна баща си. — Повярвай ми, татко.

После чу някой да се приближава, подсвиркваше си.

— Какво правиш? — изкрещя Кейтлин. — Джимбо, хвърли я!

Беше Джимбо Келтън — биеше пъртина през снега с нечовешка мощ в дясната си ръка стискаше голяма брадва.

Конър побягна. Можеше само да се надява, че родителите му ще направят същото. Имаше хиляди акри гора наоколо и това значително щеше да увеличи шансовете му. Да остане до повредена кола очевидно не беше най-умното, което можеше да направи.

Тичаше с все сила през гората, провираше се между дърветата. Но Джимбо беше по-едър и бърз и Конър знаеше, че няма да мине много време, преди да го настигне.

Излезе на някакво сечище и се затича с всички сили, после пак кривна в гората, стремеше се, доколкото може, да не събаря сняг от клоните и да стъпва на местата, където снегът беше най-малко.

Лорън седеше зад Роб. Пилотът на хеликоптера се мъчеше да прелети бързо над полуделия град. Чу се остро изсвистяване, после изкънтяване, после още едно.

— Обстрелват ни — съобщи пилотът.

— Идиоти — промърмори Роб.

Корпусът започна да вибрира.

— Сър, имаме повреда в ротора от вражеския огън — докладва пилотът по интеркома.

— Задръж ни във въздуха.

— Сър, трябва да се върна в базата веднага.

— Задръж ни във въздуха.

— Ще паднем, сър.

— Дори хеликоптерът да се разбие, трябва да ме закараш до целта ми.

— Аз отговарям за тази машина, сър. Трябва да се върна в базата.

— Капитане, животът на никого от нас не е толкова важен, колкото тази мисия. На никого от нас.