Уитли Стрийбър - Сивите

— Дан, трябва да го намерим!

— Знам. — И изведнъж посочи. — Кейтлин, там!

Беше на десетина метра от тях, едва различим във вихрещата се ледена мъгла. А Кенет Бриърли, десетокласник, беше насочил към него пистолет.

Конър изчезна зад огромна струя вода, изхвърлена от един от маркучите.

— Конър! — изпищя Кейтлин. — Конър, бягай!

Въпреки опасността да я забележи Уилкис или някой негов подчинен, Лорън излезе от кабинета и тръгна към оградата на базата. Нямаше кола, а не смееше да вземе от служебните.

Трябваше да стигне до Конър, беше наясно с това — но как? До града беше далече, нямаше автобуси, които да пътуват натам. Беше се опитала да повика такси, но не получи отговор. Всички явно бяха отишли да зяпат пожара.

Пожарът беше примамка, беше сигурна в това, заложена от Уилкис, за да привлече целия град. Конър — дванайсетгодишно момче — сто на сто щеше да отиде. А Майк щеше да го убие — и щеше да го направи така, че да изглежда като злополука.

Лорън отново набра Роб. Той все така не отговаряше. Опита се някак да се свърже с Конър, да комуникира с него чрез съзнанието си.

Може би я беше чул, а може би не, но определено не й отговори. Тя погледна пътя, който водеше към града и към гигантския облак дим.

За първи път от толкова време, през което техният спомен за това не беше представлявал нищо повече от неясни искри, тримата Крадци изпитаха любов. Почувстваха я наситено, докато надвисваха над горящата сграда — и тя бе насочена към детето долу, засияло в ослепително златно сред мрачния въртоп на тълпата.

Забелязаха и антената, и сигналите, които изпращаше, насочени към червените пламтящи импланти в главите на хората. Увиснаха отгоре: малкият им овален кораб се скри в дима. Наблюдаваха Конър. И внезапно видяха човек с пистолет.

„Помогнете ми“, чуха да зове съзнанието на Конър.

И тогава усетиха в себе си нещо странно — биенето на сърцата си. И най-накрая разбраха защо Конър вика за помощ, какво означават всички тези странни сигнали: Уилкис беше използвал примитивна форма за контрол над съзнанието, за да превърне десетки хора в убийци. Тримата знаеха какво трябва да направят, но също така осъзнаваха, че може би вече са закъснели.

Кенет беше отличен ученик, награждаван скаут и много горд млад гражданин… и сега беше абсолютно ужасен от това, което правеше. Спомняше си някакъв кошмар — странен мъж, шепнещ в стаята му, а после се беше събудил побъркан, разбираше, че това е лудост, но не можеше да се спре. Беше превърнат в машина за убиване, а най-лошото беше, че трябваше да убие това средношколско зубърче… и да го направи веднага!

Продължаваше да го губи сред мъглата от избликващите струи, но само за секунда-две, така че се придвижваше бързо. Най-после стигна до него, вдигна пистолета, прицели се и — Господи! Какво стана? О, не, дребосъкът не беше изчезнал, беше все още тук. Само на няколко крачки. Не можеше да го пропусне оттук. Натисна спусъка, ала той не помръдна. Младежът изруга, махна предпазителя и отново вдигна пистолета.

Конър погледна в очите му, после към дулото на оръжието — и усети как тялото му започва да прави микроскопични движения, много бързи микроскопични движения, които по някакъв начин бяха свързани със зрението на момчето.

Кенет понечи да дръпне спусъка — и този път Конър без никакво съмнение изчезна пред очите му. Нямаше нищо, което да го скрие от погледа му. Просто изчезна.

После, след като тръсна глава, го видя да се появява. Е, сега вече нямаше да пропусне.

Дан го блъсна и той падна. Пистолетът отхвърча в мрака. Следващото, което усети Кенет, беше как светът потъва в тъмнина.

— Дан, не го убивай.

— Нищо му няма. Просто е зашеметен. Къде падна пистолетът?

— О, Господи, Дан! Виж!

Линда Фелс не знаеше защо е взела ножа на баща си. Мразеше това грозно извито острие, мразеше, когато татко й носеше вкъщи сърни след лов и ги режеше на парчета. Но сега трябваше да използва точно този нож и знаеше срещу кого, и въпреки че крещеше, изпълнена с отвращение и страх, тя тръгна към Конър Калахан и вдигна ножа.

Крещеше и въртеше глава, за да прогони тези мисли, но те само ставаха по-силни и по-силни.

Дан хукна към нея с всички сили, ала се спъна в един маркуч и се плъзна по леда. Викаше на Конър да бяга.

— Конър, Конър — простена Кейтлин и също затича през кишата, маркучите и тълпата към момчето си.

Тримата Крадци се спуснаха към силоза. Трябваше да стигнат до антената, но с ужас установиха, че не могат, освен ако не се спуснат през пламъците към сигурната си смърт. Но те не можеха да умрат, не биваше, не и докато не възстановяха всичките си чувства и не поживееха пълноценно, поне за един ден. Поне за час.