Уитли Стрийбър - Сивите

От години подозираше, че може да е податлив на проблеми като тези. Сгърчи се на мястото до Поли. Не искаше да види красивия си ум опустошен. Наблюдаваше как пурпурният страх извира от гърдите му като водопад и изчезва под пода на колата. Някъде в него и в света ангелски гласове започнаха да пеят „Амейзинг Грейс“.

Побъркваше се.

Стигнаха до пожара и Поли буквално го изблъска, докато слизаше от колата. Беше невероятно възбуден, затича към групичката техни приятели, размахваше новата си камера и крещеше.

Конър забеляза още хора в черна мъгла. Уил Харт пък беше черен като нощта. Да не се беше изцапал със сажди?

Конър се страхуваше от Уил. Това не беше правилно, не трябваше да го допуска. Остана близо до Поли.

— Невероятно — ахна възхитено Поли; гледаше масивната сграда, от която струяха гигантски огнени езици.

Беше изключителен огън, но Конър въобще не хареса начина, по който Уил, а сега и Стив Стейси, и още едно от по-големите момчета го наблюдаваха. Много хора изглеждаха налудничаво, мислите им тътнеха като на разгневено стадо шимпанзета, които си крещят в зоопарка. Огледа се за родителите си, затърси мислите на баща си в пищящия хаос наоколо. „Татко“, каза в ума си. Но, разбира се, баща му не можеше да го чуе — това си беше шизофренията.

Кейтлин гледаше пожара и тълпата. И изведнъж видя, че някой пада… и един полицай, младият Тори Райт, се навежда над него.

— Това не е ли доктор, Бендинър? — попита тя.

Тори Райт вдигна палката си и заудря възрастния мъж по главата. Тя заподскача.

— Господи, той ще го убие! — извика Кейтлин. Никой друг не им обръщаше внимание. После други двама започнаха да се бият, един пожарникар внезапно захвърли маркуча си и тръгна нанякъде, маркучът се заизвива като някаква полудяла змия, месинговият накрайник бе като смъртоносна глава.

— Какво става, Дан?

— Трябва да намерим Конър. — Той се огледа, но беше трудно да се ориентира през ледената мъгла на водата от маркучите. — Конър!

Кейтлин видя Марси — на двайсетина метра. Замръзна: не знаеше какво да направи. Марси я погледна и се усмихна — уязвена, засрамена усмивка. И направи крачка напред.

Кейтлин направи същото.

— Кейтлин, прости ми. Не знам какво стана. Не мога да го обясня и… толкова ме е срам.

Огънят ревеше, водата тътнеше. Двете се прегърнаха.

— И аз не знам какво става, Марси — каза Кейтлин.

Заляха ги пръски.

— Не исках да… О, Кейтлин!…

Внезапно зарязаният от пожарникаря маркуч се надигна като атакуваща кобра. Кейтлин отскочи, а маркучът удари Марси в лицето и тя падна.

— Господи, удари я! Помогнете — изкрещя Катлийн на пожарникарите. — Помогнете й.

Дан дотича и клекна до Марси. Челюстта й бе счупена, от устата й бликаше кръв, очите й бяха оцъклени и неразбиращи.

— Марси — изкрещя той. — Помощ! Тя умира! Умира!

Един от пожарникарите се обърна… но не гледаше Марси — гледаше нещо в тълпата. Кейтлин се огледа за Конър, но не го видя.

— Дан, трябва да й помогнем.

В този миг Дан чу нещо, чу го в лявото си ухо, така ясно, сякаш вътре имаше включено радио. Беше гласът на Конър: „Тате, ела! Веднага!“.

Имплантът — осъзна, че е сложен там заради Конър, за да помогне на Конър. Светкавично се изправи.

— Вече никой не може да й помогне. Кейтлин, Конър ни вика, чувам го… Заради импланта е, Кейтлин! Трябва да го намерим.

Конър се беше вцепенил, стъписан от ставащото. Деца, възрастни, десетки хора, се взираха не в пламъците, а в него. И съвсем определено го обкръжаваха. Чуваше мърморещия им шепот. Сякаш бяха загубили цялата си човечност и се бяха превърнали в ръмжащи животни, които имаха само един враг на тази земя…

Но в това нямаше никакъв смисъл. В училище му се беше сторило разбираемо, но не и тук. Никой не би трябвало да се интересува от него. Бяха дошли при силоза, за да видят пожара, а не за да преследват едно дете. Наблюдаваше ги как бавно го заобикалят. Всеки миг някой от тях щеше да скочи върху него. „Убий“, чу той, веднъж, два пъти, трети път, но по-голямата част от мисълта беше по-примитивна от думи, беше нечленоразделно животинско ръмжене и всеки път, когато Конър помръднеше, ръмженето се усилваше, ставаше все по-високо и по-зловещо. А хората се приближаваха.

Чарлз Гън влезе в пилотската кабина на ТиАр-4 и контролните пултове примигнаха и се активираха. Той включи плазмения двигател. Тъй като беше ден, трябваше да използва камуфлажната маскировка по целия път. Щеше да отиде в Уилтън. Искаше да наблюдава ставащото отблизо. Просто нямаше друго решение. Освен това би могъл да се свърже с Майк — чрез системата за сигурна връзка между всички ТиАр по света, която не можеше да бъде проследена отвън.