Уитли Стрийбър - Сивите

Чарлз Гън се обади в Белия дом.

— Господин президент, трябва ми мощен импулс, сър. Защо не е задействан?

— Не желая да правя това, Чарлз.

Сърцето на Гън пропусна един удар.

— Моля?

— Чарлз, няма да дръпна спусъка срещу американците само защото ти искаш така. Твоето желание не е достатъчно, Чарлз.

Сякаш говореше с друг човек.

— Господин президент, цялото бъдеще на човечеството зависи от това.

— Ти не ми каза истината, Чарлз. Знам какви точно щети ще причини това и просто не съм съгласен да го направя. Как смееш да ме лъжеш така?

— Сър, аз не съм…

— Излъга и си готов да заличиш живота на милиони и да потопиш страната в разруха. Трябва да откриеш друго решение, Чарлз. И трябва да ти кажа, че имам проблем — огромен проблем, Чарлз — с това, че си позволяваш да подкрепяш изпълнението на подобни действия. Не можеш да искаш от мен да унищожа поверената ми страна и да се опиташ да ме подведеш да го направя.

Чарлз затвори. Ако тръгнеше да използва фалшиви заповеди, щеше да поеме огромен личен риск. Имаше доста прецеденти. Дийн Брейсуел беше направил това по време на Студената война, когато беше преместил части от Шести флот от Средиземно в Черно море в нарушение на спогодбата, за да измъкне нещо ценно от Румъния. Проблемът беше, че нямаше никакъв начин да постигне това, без да бъде разкрит. Рейгън беше вбесен на Брейсуел и му се беше разкрещял:

— Следващия път, когато се опиташ да запалиш Трета световна война, първо ме уведоми.

Като се имаше предвид мащабът на това, което се канеше да направи Чарлз, щеше да последва повече от мъмрене в Белия дом. Най-малкото щеше да влезе в затвора с доживотна присъда. Можеше дори да го осъдят на смърт.

Така че щеше да накара Джон Ворона да го направи. За него щеше да е по-лесно, така или иначе. Все пак беше активен агент на ЦРУ. Щеше да съобщи на Ворона, че президентът е дал одобрението си, но предпочита заповедите да се издадат неофициално.

Проблемът беше решен.

Докато пътуваха към града, Кейтлин и Дан бяха изпаднали в неловко мълчание. Въпреки молбите на Конър тя усещаше, че Дан някак е загубил мястото си в душата й. Трябваше да му е простила, но се оказа неспособна да го направи. На половината път към града, обвит в дим, който сега се извисяваше пред тях като буря във вечерното небе, Дан мълчаливо хвана ръката й. Тя го остави да го направи, без сама да разбере защо.

В колата на Уорнърови Конър се опита да държи мислите на другите далеч от ума си, но му беше трудно. Освен това продължаваше да се усеща като някой друг. В един миг беше самият себе си, в следващия имаше необятни, заплетени спомени за неща, които никога не му се бяха случвали, за летене през звездите, за ужасна самотност, за нещо, което беше ужасно, ужасно погрешно. Ала едно не беше погрешно: спомняше си Ейми, която седеше до него, сякаш я познаваше от хиляди години. Спомняше си я в живота и между животите, в зелените скитания на смъртта, да планират този живот заедно.

Ейми, за която почти не мислеше, освен когато се бяха показали един на друг миналото лято. Ейми, която обичаше да се смее и беше готова да се бие, ако не беше включена в нещо само защото е момиче. Погледна надолу към корема й и усети велика душа да чака, да се спотайва наблизо: тя щеше да се появи там след години, когато двамата се оженеха.

Потрепери. Как можеше да мисли за такива неща? Той знаеше тайните на мъртвите и на времето, знаеше ги със сигурност. За миг видя невероятно далеч назад през времето блестяща необяснима крепост и смъртоносни змии, пъплещи из древните небеса.

И можеше да види хората около себе си, наистина да ги види, и беше едновременно прекрасно и ужасно, много ужасно, защото техните тайни бяха дотолкова част от него, колкото и неговите собствени.

Имаше чувството, че шпионира душите им, като прониква през невидимите стени, с които бяха оградили крехките си съкровени нужди.

Поли проблясваше със зелена и жълта светлина и ако Конър поставеше ръката си в тази светлина, усещаше нещо подобно на бълбукащи мехурчета, което го радваше. Това му казваше, че бъдещият му шурей има добра душа. Беше сигурен, че Поли ще надрасне детинските си глупости. Щяха да се борят рамо до рамо във войните, които предстояха, които щяха да се водят за оцеляването на човечеството.

— Жестоко — каза Поли; гледаше издигащия се дим.

— Да — съгласи се Конър.

Спомените му от миналата нощ бяха мътни, но знаеше, че се е случило нещо невероятно.

— Тате, може ли малко по-бързо? — попита Поли.