Уитли Стрийбър - Сивите

Примамката му работеше отлично. В момента почти не изпитваше съмнение, че детето ще умре.

Тълпата се приближи до горящата сграда. Никой не можеше да види антената, камо ли да си представи, че е там, и да отгатне колко невероятно опасна е.

Струите от пожарникарските маркучи правеха снега на киша. Майк се измъкна от укритието си и затича към тълпата, право към една жена, която бързаше към пожара заедно с дъщеричката си.

— Здравейте — подхвърли и се присъедини към тях.

Жената го погледна и се ококори.

— Той е ранен — каза момичето.

— О, Господи… Ей сега ще се обадим за лекар. — Жената започна да рови из чантата си.

Полицейска кола изрева иззад ъгъла и се понесе право към тях през железопътното депо.

Уилкис сграбчи жената за рамото, извади пистолета си, тикна го пред лицето и й викна:

— Млъквай. Не мърдай!

Изгледа гневно момиченцето.

— Ако помръднеш, майка ти ще се прости с главата си!

Момичето нададе остър, безутешен писък.

Две минути и осем секунди до пристигането на самолета. Качването на борда щеше да е сложна работа. Трябваше да вземе детето.

— Спокойно — провикна се единият от двамата приближаващи полицаи.

— Да не си помръднал и на сантиметър. Един сантиметър и тя ще умре.

Жената се задави.

— Мамо! Мамо!

Полицаите замръзнаха.

Малкото момиче изкрещя към полицаите:

— Помогнете на мама!

Мъжете замръзнаха; а протакането беше точно това, от което се нуждаеше Майк.

Най-накрая чу предупредителното иззвъняване от дистанционното на самолета и след миг усети топлата струя на вентилаторите му. Нямаше видима следа в студения въздух, защото дехидраторите пресушаваха всяка влага от напускащите апарата газове.

С плавно и добре преценено движение, той се пресегна през майката и хвана момичето за косата. То скимтеше и риташе, лицето му почервеня, но той го дърпаше силно. Дистанционното изписка: Два немелодични тона. Майк натисна копчето, отварящо люка.

— Господи! — изкрещя един от полицаите, когато стълбата се спусна сякаш от самия въздух. Но след това, разбира се, след като очите им бяха привлечени към самолета, успяха да го видят: бледите му очертания ясно се долавяха там, където камуфлажът работеше несъвършено. Не беше създаден, за да бъде невидим от толкова близо, не и ако знаеш къде точно да гледаш.

Майк повлече момичето за косата — майката ги следваше с протегнати умолително ръце и обезумели очи — и стъпи на стълбата.

Детето дращеше ръката му и пищеше. После се напика от страх.

Той рязко го блъсна на земята и се вмъкна в кораба. Натисна бутона на дистанционното, но недостатъчно бързо — на стълбата вече имаше проклет полицай. Гледаше го и вдигаше пистолета си.

Майк стреля право в лицето му и то се пръсна като тиква. Тялото отхвръкна назад и стълбата се прибра. Майк се вмъкна в пилотската кабина и седна на седалката.

Занатиска бутоните, задействащи една от дванадесетте отвличащи примамки на самолета. Щеше да се издигне стремително след десет секунди. Отвън се чу изстрел. Самолетът не беше брониран и попадението със сигурност щеше да нанесе поражения. Почти веднага алармата на единия от шестнадесетте вентилатора пропищя и докато Майк извеждаше самолета на шейсет метра височина под остър ъгъл, разваленият вентилатор спря.

Примамката се изстреля — изключително ярка плазма, която щеше да привлече очите на всички. Чуха се изстрели — полицаите, подлъгани, че блестящото кълбо е корабът, откриха огън по него.

Неподатлива на земния естествен електричен заряд, сгъстената плазма излетя към небето по-бързо от куршум.

— Господи! — изкрещя някой.

— Това беше проклето НЛО! — викна друг.

Всички зяпаха натам, където бе изчезнала примамката. Майк обърна кораба и се отдалечи безшумно от града.

От другата страна на сградата, където всъщност беше пожарът, огнеборците продължаваха да развиват и да насочват нови маркучи. Горящият силоз не можеше да бъде угасен. Тяхната работа беше да се уверят, че огънят няма да се разпростре, и да го оставят да догори, като причини възможно най-малко щети на сградите наоколо. Най-застрашен бе покривът на близкия магазин за хранителни стоки и търговската агенция за трактори „Джон Дийр“ — силозът бълваше пламъци, високи тридесет метра.

— Капитане, трябва да влезем — обади се един пожарникар.

— Не, Хари. Стените ще поддадат всеки момент. — Той вдигна мегафона си. — Всички: отдръпнете се! Разкарайте колите оттук!