Уитли Стрийбър - Сивите

Чарлз набра височина и се насочи на северозапад. Ескадрила Ф-16, изпратена от „Андрюс“, премина покрай него и шумът на двигателите прониза слуха му.

— Майк, чуваш ли ме?

— Да.

— Какъв е статусът на момчето?

— Неизвестен.

— Проклет да си.

Тери и Джон Келтън излязоха от гората, и двамата въоръжени с пушки. Докато минаваха покрай Дан, Тери приклекна и стреля между дърветата.

Лорън се хвърли през дълбоката до гърдите й пряспа, проправяше си път бавно, като в кошмар. Студът се просмукваше в нея, сковаваше я, но тя въпреки всичко вървеше напред, защото съзнаваше, без напълно да го разбира, че това е един от онези моменти, които могат да преобърнат цялото бъдеще.

Видя Джон да се смее и да се устремява с широки крачки напред, с такава мощ, сякаш снегът се разделяше пред него, както Червено море пред Мойсей, като че ли по някакъв начин чистото зло му помагаше.

— Роб — изкрещя Лорън. — Роб, стреляй!

Лангфорд се опита да вдигне оръжието си, целият трепереше от усилието.

Трима от Келтънови се прицелваха в Конър. Лорън видя, че ги следва четвърти — момче на петнайсет. Разпозна го от сеансите с Боб: имаше косата, лицето, фигурата на момчето, което Адам беше проектирал в ума й, а тя го беше описала толкова подробно на Майк.

— О, Майк, наистина си добър! — Беше превърнал примамката на сивите в един от собствените си убийци.

Изтръгна се от прегръдката на снега и затича по-силно, но всички ловци с изключение на петнайсетгодишното момче бяха твърде далече.

— Роб — извика тя. — Роб, спри ги!

Роб застина, сякаш беше замръзнал, и за миг Лорън се уплаши, че може би е точно така, но ранената ръка се вдигна, все още стиснала тежкия пистолет. Лицето му се разкриви от болка и се покри с ивици замръзваща кръв.

Осакатената ръка се вдигаше все по-високо и по-високо, оръжието се поклащаше. Лорън се напрегна за последен скок и блъсна петнайсетгодишния. Момчето изпъшка и падна, а тя го сграбчи и заблъска главата му в снега. Очите му се подбелиха.

Роб вдигна оръжието още малко. И продължи да го вдига нагоре — над нивото на ловците.

— Роб! Роб! Какво правиш?! Стреляй!

Изражението на Роб се промени, очите му помръднаха. Лорън погледна накъде сочи оръжието и извика от изумление, огненият нож на ужаса се заби в сърцето й — видя само на няколко сантиметра над главата си проблясващ триъгълник, който се сливаше толкова добре с небето, че досега не го беше забелязала.

Пистолетът изгърмя и Роб изсъска през зъби, щом откатът запрати вълна от болка през ръката му. С осакатената си лява ръка той разтърка сняг по лицето си, за да задържи съзнанието си будно, и продължи да стреля срещу нещото над главите им — отново и отново.

— Тревога. Саморазрушение след десет секунди. Девет. Осем…

Майк се бореше с контролния пулт. Огромните криле на триъгълника забърсаха върховете на дърветата, посипаха се вълни от сняг.

— Пет. Четири.

Той се спусна към люка. Върховете на дърветата бяха на метър под него.

Скочи. Докато летеше, усети свиреп взрив от топлина, изригнал от умиращия триъгълник. Прелетя през широките клони на боровете и тупна тежко в снега. Понечи да се изправи — и установи, че глезенът му е счупен.

Роб Лангфорд беше на четири метра от него. Пистолетът на Майк беше изчезнал, но въпреки всичко той закуцука към Лангфорд.

— Роб, трябва да ми помогнеш.

— Не, Майк.

— Роб, не искаш да оковеш цялата човешка раса във вериги, нали? Твърде добър си, за да искаш такова нещо.

— Те не ни оковават с вериги, Майк, те ни дават криле.

— Откъде го знаеш, по дяволите?

Роб стоеше и го гледаше с насълзени очи. Уилкис пристъпи по-близо.

Наблюдаваше сякаш на забавен каданс как пистолетът на Роб бавно се вдига, стиснат в ръка, която изглеждаше като сдъвкана, и подпиран от изгорен чукан.

Дулото се насочи към него. Той видя как Лангфорд стиска зъби, как очите му се присвиват от болка. Почти го беше стигнал… само още две крачки…

Но ударникът се спусна и той разбра, че е изгубил.

Оръжието изщрака. После още веднъж. Лангфорд го изпусна в снега и Майк стигна до него и го удари в лицето с все сила. Но Лангфорд също беше силен и съобразителен и успя да го изрита в крака и да го повали в снега.

Майк се опита да се надигне — събра всичките си сили и се помъчи да се оттласне от земята, но не успя. Не само глезенът му беше счупен, стана му ясно от кръвта, която се стичаше от устата му.

После към лицето му се устреми юмрук и светлината угасна.