Уитли Стрийбър - Сивите

— Обичам те, Дан, спомних си всичко и те обичам.

Колкото и да го болеше, тези думи го изпълниха с вихър от преливащо облекчение. Прегърна я, притисна я към себе си и почувства в глъбините си любовта, която съзиждаше душата му, любовта към Кейтлин.

Тя го целуна и тази целувка сякаш му вдъхна нов живот — докато едно неловко движение не предизвика изгаряща болка в рамото му.

Сълзи бликнаха от очите му, но Дан успя да се усмихне и закрачи към колата.

— Ще сменя гумата.

— Ние ще я сменим — заяви Лорън.

Бяха на шейсетина метра от колата.

— Ще тръгнем право по Уилтън Роуд — каза Кейтлин — и отиваме в болницата в Беривил. Освен ако лудостта не е обхванала всичко? Така ли е? Знаеш ли нещо, Лорън?

— Спрете. — Лорън не можеше да повярва на очите си. — Не мърдайте.

Огромно куче скочи на покрива на колата.

Взираше се право в Конър, дълга лига се точеше от зейналите му челюсти.

— Божичко! — възкликна Дан.

— Това е Манрико — поясни Кейтлин. — Кучето на Джон.

— Конър, какво става? — попита Лорън.

Момчето отстъпи крачка назад.

Кучето скочи от покрива, пристъпи към него.

— Не го гледай в очите — предупреди го Лорън.

Манрико се устреми към тях.

Както беше постъпил с всички обезумели, Конър се опита да прати на Манрико успокояващи мисли, но кучето продължи да скача през снега, тичаше право към него.

В този миг изящна плаха сърна излезе от гората. Появата й беше толкова неочаквана, видът й — толкова възхитителен, че дори налитащият Манрико спря и се обърна.

Тя имаше големи влажни очи и дълги мигли, и лице като прекрасна песен. Вървеше напред, тънките й крака леко стъпваха в снега, който блестеше в златно под последните дълги лъчи на угасващото слънце. После издаде звук, леко просвирване, което е знак за тревога сред този миролюбив вид.

Ушите на Манрико щръкнаха към нея. Сърната се приближи, изящният й нос душеше въздуха, очите й бяха дълбоки и спокойни като среднощни езера.

Две беше сигурен, че кучето може да бъде отвлечено, сега, когато предавателят беше престанал да изпраща заповедите за убийство. Приближи се още повече, излъчваше в съзнанията на хората и на кучето всички подробности от образа на сърна, които можеше да си спомни.

Гласът на Конър произнесе: „Внимавай“.

Две се приближи още малко.

— Наистина ли е сърна? — попита Лорън.

— Разбира се, че е сърна — каза Тери.

Конър хвана ръката на Лорън.

Сърната се приближи. Манрико извърна погледа си от нея и го насочи към Конър. Изръмжа тихо. Беше зловеща убийствена заплаха — тиха, но смъртоносна. Сърната отново издаде нежен звук, после заподскача, закуцука, както би постъпила майка сърна, ако малкото й е застрашено.

Беше близо, точно отвъд оградата. Хълбоците на Манрико застинаха неподвижно, ушите му се насочиха напред и от гърлото му се изтръгна вой. Сърната отново издаде тревожния си зов и закуцука, повлече се по снега. Това свърши работа: песът прескочи оградата и залая. Настигна я и впи зъби в гърлото й.

В същия миг тя изпищя и внезапно вече не беше сърна, беше сив в огромна беда, разкъсван от побесняло куче. Отскубна се и скочи встрани от Манрико, едната му ръка висеше, главата му люшкаше зловещо.

Конър изрева и хукна към оградата, но Лорън го задържа:

— Не!

От сивия се посипаха искри. Кучето зави и се загърчи, а сивият започна да се върти все по-бързо и по-бързо, докато се превърна във вихър от искри и летящ огън.

После всичко утихна и не остана нищо освен разтопено петно в снега, пушеща земя и обгорените останки на Манрико.

— Влизайте в колата — изкрещя Лорън.

Те го направиха, но не можеха да потеглят.

— Трябва да сменим гумата — заяви Лорън от задната седалка, където беше седнала с Конър. — Вие тримата стойте тук, аз ще го направя.

— Ще помогна — заяви Конър.

— Не — отсече Лорън.

— Ще помогна.

Лорън отговори мислено: „Не, твърде опасно е“.

„Защо си толкова добра в това?“

„Тренираха ме с години да бъда твой учител.“

Момчето се намръщи.

— Учителите са невероятно досадни.

„Аз няма да съм.“

Майк все още беше някъде в гората, може би обезвреден, но може би не. Тя не можеше да си позволи да изложи Конър на опасностите, които вероятно се криеха съвсем наблизо.

Над главата им се появи тъмен хеликоптер с изрисуван червен кръст. Кейтлин и Лорън слязоха и започнаха да крещят и ръкомахат, но хеликоптерът продължи към гората, където лежаха Роб и мъртвият Джимбо Келтън.