Уитли Стрийбър - Сивите

Чарлз помогна на Майк да се качи по стълбата, после я издърпа. Офицерите от военновъздушните сили се изсипаха през вратата и се опитаха да нахлуят в триъгълника. Чарлз безмилостно простреля един и останалите се изтеглиха. Той остави Майк във входния тунел, хвърли се в пилотската кабина и блъсна ръчката. Чу се зловещият вой на вентилаторите — оборотите им нарастваха шеметно.

Под него офицерите вадеха оръжията си. Той знаеше колко уязвими са триъгълниците за огнестрелни оръжия и започна бясно да натиска бутони и да дърпа ръчки по контролния пулт. Светът се завъртя вихрено, алармите за претоварване се включиха.

Но болницата се отдалечаваше и изстрелите не успяха да нанесат никакви щети. Той насочи носа на машината към мрака и се стопи в нощта.

Конър спеше между Ейми и майка си и сънуваше времето, когато синчецът щеше да се покаже изпод земята покрай пътищата и птиците щяха да се върнат в Кентъки, видя как задният им двор се раззеленява и как баща му пълни басейна с градинския маркуч. След това засънува дни на лятна безметежност. Събуди се за малко и промърмори:

— Всички ще бъдем свободни, всички.

— Ние сме си свободни — каза Ейми. — Донякъде. Не е ли така?

— Донякъде — отвърна той. — Но предстои още толкова много…

Но в сърцето си се отчая и извика: „Върнете се“.

Тишината продължи да е единственият отговор.

— Виж, Конър Калахан, ако ще си ми гадже, трябва да се постараеш да не бъдеш такъв всезнайко. Можеш ли?

Той се усмихна.

— Ще се опитам.

Клепачите му се затвориха и Конър отново се опита да потърси музиката на Кошера.

Снегът, тъмен сега, бавно покриваше тялото на Две, а в пепелищата на зърнения силоз посипваше странните метални кости на събратята му, дълбоко сред черните руини.

Прибраха се вкъщи — той и майка му. Баща му трябваше да остане в болницата за няколко дни. Лорън също дойде и Конър осъзна, че тя ще живее тук — трябваше, той имаше нужда от присъствието й.

Късно през нощта Конър лежеше напълно буден, прогонил безмълвните си страхове. Беше в стаята си в мазето. Майка му беше в спалнята си и в съзнанието си той можеше да види, че спи. Лорън беше будна.

Той се качи горе. Тя седеше в дневната и отпиваше от висока чаша.

— Конър?

— Здравей.

— Не можеш да заспиш ли?

— Наспах се.

— Аз също. — Лорън вдигна чашата си. — Искаш ли глътка?

Той поклати глава.

— Карат ме да пия вино на вечеря. Една от многото теории на баща ми. Знаеш ли, че всеки път, когато го правиш, убиваш шест хиляди неврона?

— Чувала съм нещо такова.

— Аз ще имам нужда от всичките си неврони.

— Ела, седни до мен. — Тя потупа канапето и момчето се приближи и седна до нея. — Страх ли те е, Конър?

— О, да. — Той погледна през стъклената врата на верандата. Навън сега беше светло, надвисналата луна караше снега да блести нежно.

„Конър.“

— Искам просто да поговорим, може ли? Не ми харесва да правя това.

— Но аз не съм…

— Напротив, направи го — каза името ми.

„Конър.“

— Чух това. Но не съм аз.

Възможно ли беше? Едва ли. Той въздъхна.

— Приятелите ми са мъртви.

— Приятелите ти? Джимбо?

— Да, и той също. Но имам предвид — нали разбираш — тези, за които не би трябвало да говорим. Имам нужда от тях, Лорън. Без тях съм като изгубен.

— И аз се чувствам по същия начин за моя приятел. Той беше сив, но сивите не са чудовища, имат потребности и надежди, и… — Млъкна и го погледна. Той беше толкова малък, обикновено малко дете, тесни рамене, нежно неоформено лице, само обещания и потенциал.

— Значи ти липсва?

— По-рано можех да го усетя в теб, поне донякъде, и това беше хубаво. Беше като да се завърнеш у дома.

Той се замисли над думите й.

— Господи, ако хората можеха да ни чуят за какво говорим, щяха да ни сметнат за луди.

Тя усети, че Конър не желае да обсъжда въпроса за Адам. И защо би искал? Адам беше умрял за него и тази истина не бе лесна за приемане.

— Аз съм войник — каза Лорън. — Моят приятел беше сред воините на своя свят. Духовната армия на сивите. Имам предвид, че те всъщност нямат армия, като организация. Но военните винаги знаят от какво е част смъртта. Не мислим за това, мислим за живота. Но смъртта е част от него.

Трябваше да спре. Не искаше да чуе сълзите в гласа й.

„Знам, че е умрял заради мен.“

Лорън не отговори, не можеше, защото едва сега осъзна колко много е обичала Адам. Всичките й други любовници бяха просто играчки. Адам беше извисяващата се любов на живота й и онази малка стая с канапето и картините на майки с деца беше символ на всичко, което никога нямаше да се случи.