Уитли Стрийбър - Сивите

Тери Келтън, който беше отказал да влезе в колата, заплака.

Откъм града се появи кола.

— Трябва да сме внимателни — каза Кейтлин.

— Конър — прошепна Лорън. — Можеш ли да разбереш?

— Какво да разбере? — сопна се майка му.

Конър обаче затвори очи и откри, че може да претича по заснежения път и да надзърне в колата.

„Поли е. Няма опасност.“

„Слава Богу!“

„Сивите ли ме направиха такъв?“

„Да, те.“

„Никога няма да свърши, нали?“

Лорън му се усмихна.

— Ти искаш ли?

Очите му срещнаха нейните и тя откри, че й е невероятно трудно да го гледа. Липсваше й Адам и общуването с Конър й тежеше, защото знаеше, че това дете е причина за неговата смърт.

Момчето слезе от колата.

— Конър!

— Всичко е наред, мамо.

Уорнърови приближиха и спряха.

— Недей — настоя Кейтлин, настигна Конър и го хвана за раменете.

— Мамо — успокои я той, — всичко е наред. Те не са… засегнати. Пусни ме да отида.

Тя го пусна.

Конър се качи в микробуса.

— Пропуснахте го, нали? — попита Поли.

— Направих снимка с телефона.

— Мамо! Татко! Нали ви казвах, че са изпуснали бунта! — Той погледна приятеля си с блеснало от възторг лице — В града имаше безредици и Националната гвардия дойде с хъмвита, цялата история ще се появи по всички новини. Беше абсолютно невероятно, и ти го изпусна, дребосък. Мама трябваше да те откара вкъщи, ха-ха!

Кейтлин се наведе към прозореца и каза:

— Дан има нужда от медицинска помощ. Трябва да го закараме в Беривил, колкото се може по-бързо.

Високо в небето блестеше сребърна точка. Малкото превозно средство, където тримата Крадци бяха живели толкова много години, сега беше празно. Железните плотове, където Кейтлин и Дан бяха смесили душите си, където беше положена Марси, и Конър, и толкова хиляди други през вековете, сега бяха пусти и безмълвни.

Сякаш беше жив — а можеше и да е така, — малкият кораб се завъртя сякаш търсеше накъде да се отправи.

Ала нямаше място, където да отиде. Висеше самотно в празното небе.

Конър седеше тихо между Поли и Ейми на последните седалки на микробуса. Пред тях майка му и Лорън поддържаха баща му.

Усещаше страданието на баща си, чуваше уплашения шепот, идващ от импланта, който ги свързваше, но възнамеряваше да е много, много предпазлив, когато слуша предаваното от него, и да го прави само ако е абсолютно наложително. Искаше любовта на баща си, а не неговия страх.

Слушаше свистенето на колелата, тихите гласове на възрастните и нещастните хлипове на Тери и продължаваше да усеща отсъствие в себе си, и колкото повече го чувстваше, толкова по-добре разбираше какво значи липсата на Кошера. Краткото време, през което беше част от него, му бе създало усещането за музика и той съзнаваше, че може да дирижира тази музика, може да я направи ярка и величествена, и истинска.

Един ден може би щеше да е достатъчно силен, за да се свърже сам с Кошера, да го присъедини към съзнанието си. Дотогава обаче щеше да е сляп в най-дълбокия смисъл на думата.

Имаше нужда от тримата Крадци, те бяха втъкани в съществото му, част от него, можеше да усети смътно далечното присъствие на Кошера да го вика: „Конър! Конър!“, но не можеше да отвърне, не и без съзнанието на тримата Крадци, които да усилят и препратят отговора му.

Конър се плъзна от тялото си над заснежената гора и последва блестящата сребърна нишка, която го свързваше с изгореното място близо до оградата на Нидърдорфер, където лежеше жалка купчина от парцали и пръчки и празни черни очи.

„Събуди се — каза той в тайния ефир на съзнанието. — Върни се при мен.“

За миг снегът се размести, но съвсем малко — пораженията, които беше понесъл Две, бяха твърде големи.

Една мисъл изникна в съзнанието на Конър от нова част в ума му: „докле се не скъса сребърната верижка и не се съдере златната превръзка…“ 11 11 Еклесиаст 12:6. — Б.пр. , и той разбра, че това е любовта, описана в Библията, таен код за тези, които знаят.

— Ето — прошепна той — иде, припка по планината… 12 12 Песен на Песните. 2:8. — Б.пр.

И сред полето останките на сивия запърхаха под нощния вятър.

На седалката пред него Тери Келтън хлипаше, главата му беше клюмнала на гърдите.

Конър си помисли: „Мога да му помогна“. Не знаеше как или защо може да напуска тялото си. Беше му известно всичко за астралното пътуване — беше експериментирал с него, както и с гледането от разстояние и всички подобни неща, защото разбираше физиката на суперпозицията и начина, по който електроните в мозъка по време на медитация могат да станат неопределени, да не са само на едно място, и как това може да се използва за броденето по скрити пътища.