Уитли Стрийбър - Сивите

Плъзна се навън и нагоре и видя с ума си четирима души с униформи на военновъздушните сили и две алуминиеви носилки в снега. Видя и че Мег и Джон са живи.

— Майка ти и баща ти са живи — каза на Тери. — Но Джимбо и Манрико не оцеляха.

Тери се обърна назад.

— Откъде знаеш?…

Конър срещна погледа му. „Душата ти знае“, каза в ума си. Тери примигна, после погледна настрани и се умълча. Накрая прошепна:

— Благодаря ти, че ми каза.

Конър имаше още работа. Затвори очи и извика в ума си тримата Крадци, така както се бяха появили миналата нощ, смутени и уплашени, криещи се зад дърветата и ужасени, че могат да направят грешка. Представи си ги как подскачат в нощта по начина, по който го правеха тогава, толкова притеснени, че го плашат, и толкова неспособни да разберат как да не го правят.

„Имам нужда от вас“, каза в съзнанието си.

Мисълта му беше посрещната от тишина.

Стигнаха до болницата и лекарите веднага се заеха с Дан.

Появи се хеликоптерът на военновъздушните сили и се отправи към площадката за кацане на покрива.

„Можеш ли да видиш кой е вътре?“, попита Лорън в главата му.

Конър отново излезе от тялото си и се устреми нагоре към тавана… и откри, че може да премине през него… видя крака на хора, после се издигна по-нагоре, през следващия таван. Озова се на покрива и видя Келтънови на носилки.

Имаше и още един мъж, приятеля на Лорън, симпатичния офицер с осакатена ръка и изгаряния.

После измъкнаха четвърти мъж. Имаше тясно потайно лице и ръждивосива коса. Беше в агония, зъбите му бяха оголени, мяташе глава, за да не крещи.

Върна се обратно в тялото си и каза:

— Той е. Той е там, горе.

— Кой? — попита Лорън.

Конър знаеше какво иска да разбере. „Твоят приятел.“

Лорън се просълзи от радост.

— Конър, какво й е? — попита Ейми.

Той поклати глава. Как можеше да обясни?

— Конър — прошепна Лорън. После в съзнанието си: „Ти го излекува, нали?“

„Не знам.“

Ейми плъзна ръка към неговата — колебливо. Конър я стисна. Тя затвори очи и склони глава на рамото му.

Поли поклати глава и изсумтя:

— Тъпи хлапета!

Седяха един до друг на сините пластмасови седалки в чакалнята на спешното отделение. Ейми се усмихна и Конър видя една от сребърните нишки, минаваща между двамата. Погледна надолу, където тя се скриваше под ризата му. Опита се да я докосне, но ръката му мина през нея.

Срещна очите й и съзря там искрата на надеждата и любовта. Ейми ги затвори — и той видя лицето й да се променя. Стана по-възрастно, по-красиво, по-пълно. Устните й бяха червени от червилото, после носеше булчинска рокля и бяха в красива църква, и хорът пееше, и той слагаше пръстен на ръката, която държеше в момента.

Около тях се появи пролетна градина, пълна с ружи и рози. Вече не седяха на пластмасовите столове, а на пейка. Коремът й беше станал огромен. Тя извърна глава назад и се засмя, а той я прегърна… в реалния свят, не във видението за бъдещето.

— О, Боже — изкриви устни Поли.

— Млъкни, момченце — сопна се Ейми. Целуна Конър по бузата и се засмя.

Майка му и един лекар излязоха от двойната врата в другия край на чакалнята и лекарят съобщи:

— Баща ти ще се оправи.

Зад лекаря се появиха родителите на Тери и той изтича при тях.

Кейтлин седна до Конър и го прегърна. Той затвори очи — наслаждаваше се на уюта, лъхащ от двете жени.

— Наистина заспива бързо — каза Ейми.

— Гаджетата спят прегърнати — подхвърли Поли.

— Събра му се много — намеси се Кейтлин. — Наистина е уморен.

Зад тях няколко униформени от военновъздушните сили се втурнаха към спешното отделение.

— Какви пък са тези? — попита Поли.

Докато минаваха през двойните врати на вътрешната част на спешното отделение, Лорън видя Роб на носилка, скочи и изтича при него. Обхвана лицето му с длани. Той отвори очи и се усмихна отпаднало.

— Изглеждаш ужасно. — Гласът му беше едва доловим шепот.

Тя се опита да се усмихне.

— Това добре ли е, или зле?

— Добре е. Наистина е добре.

Тя го целуна.

— Сър? — чу се глас до тях.

Роб извърна глава.

— Да, майоре?

— Наредено ни е да арестуваме полковник Уилкис.

— Той в хеликоптера ли е? — попита Лорън.

— Да — потвърди Роб немощно. — О, да.

В този миг Чарлз Гън наполовина носеше, наполовина влачеше Майк по коридора. Чу приближаващи гласове и ускори крачка. Мина през някаква врата и се включи аларма.

Триъгълникът на Чарлз беше зад вратата, люкът му бе отворен и вътре грееше светлина. Ако не се броеше тя, самолетът беше невидим.