Уитли Стрийбър - Сивите

Сред дърветата се показа Кейтлин и Конър понечи да се втурне към нея, но Лорън го задържа за миг и попита:

— Къде са другите стрелци? Можеш ли да кажеш?

— Затвори очи — отвърна той.

Тя видя мъж — лежеше в някаква падина, ранен в рамото… и жена, беше го прегърнала. Бяха се притиснали един към друг, очевидно отчаяни, и се опитваха да запазят топлината си. Джон и Мег Келтън се бяха отказали от битката.

— Какво става? — попита Конър.

Лорън пак го прегърна.

— Всичко ще свърши, миличък. Много скоро ще приключи.

Лицето му се обля в червенина, той стисна раменете й.

— Какво има? Защо ме мразят толкова много?

— Конър, всичко ще се оправи, трябва да се оправи.

Той се отдръпна от нея, вглеждаше се в мислите си.

— Трябва да помогнем на баща ми.

Затичаха се и тримата, осъзнаваха, че поне засега са спасени и че могат да спасят живота и на други.

Откриха Роб и Дан, и младия Тери — лежеше наблизо, сгушен в снега. Оказа се, че Лорън не се беше престарала и момчето нямаше сериозни травми, просто беше в шок. Очите му бяха изпълнени със страх и то продължаваше да клати глава.

— Какво, какво… — повтаряше шепнешком. — Какво?

Щеше да излезе от това състояние по някое време, колкото и ужасно нещо да му беше причинил Майк, наранявайки психиката му.

Дан беше в съзнание и те го повдигнаха. Конър свали якето си и го подложи под главата му.

Лорън се наведе над Роб. В мига, в който го погледна, очите й се напълниха със сълзи. Докосна посивяващото му лице. Очите се взираха, устните бяха леко отворени, сякаш изумени от смърт, която се беше оказала и откритие. С треперещи пръсти тя склопи очите му. После коленичи, въздъхна тежко и се отдаде на скръбта.

Конър се приближи.

— Все още не е мъртъв. — Каза го, сякаш е най-странното нещо на света. Сложи ръка на челото му и очите на Роб потрепнаха и се отвориха. — Виждаш ли?

Роб се вгледа в нея, безмълвен. Лорън го погледна, после погледна Конър, после отново Роб.

— Помогни ни — помоли я Конър. Кейтлин се опитваше да изправи Дан.

— Ей сега — каза Лорън. Беше преминала основно обучение по оцеляване и оказване на първа помощ. Прегледа Дан и видя, че рамото му е пронизано от куршум. Костите за щастие не бяха засегнати и рамото, макар и разместено, не беше раздробено от изстрела. Но беше изгубил доста кръв. — Трябва да го откараме в болница, още сега.

По пътя към колата зърна някакво движение сред дърветата отстрани. Обърна се, но не успя да различи нищо. С ужас установи, че не е взела пушката. Това беше глупаво, но също така и знак, че е в състояние на шок. Трябваше да е много внимателна и да се насили да мисли логично. Носеше отговорност за всички. А оцеляването абсолютно винаги зависеше от подробностите.

Движението се мярна отново.

Дан също го видя и възкликна:

— Елен.

— Конър? — попита тя.

Момчето й направи знак да мълчи. Продължиха към колата, като се ориентираха по следите, оставени по времето на лудостта и ужаса. Дан извика от болка, докато го прехвърляха през оградата на Нидърдорфер.

— Трябва ни линейка — каза Кейтлин.

Лорън отвори мобилния си телефон. За щастие бяха достатъчно близо до града, за да има сигнал. Обади се в „Алфред“, свърза се с адютанта на Роб и докладва Лангфорд като тежко ранен, а пилота като загинал при изпълнение на служебния си дълг. После уреди въздушна евакуация. Заради смутовете в града можеше да се забави, но нямаше какво повече да се направи.

Военновъздушните сили щяха да дойдат да приберат своите мъртви. Бедният млад пилот, щяха да приберат праха му в кутия и да я изпратят в дома му, щеше да лежи почетен от земята и спомените на тези, които са го обичали. Но може би Роб щеше да избегне тази съдба, щеше да оцелее.

„Ще се омъжиш ли за него?“

Тя се засмя:

— Стига да мога.

Кейтлин й хвърли въпросителен поглед.

— Тери — каза Конър, — майка ти и баща ти са добре.

После погледна към Лорън.

— Там има още някой.

— Знам. Роб.

— Не, друг е, близо до Роб. Пълзи. Опитва се да ме достигне.

— Може ли да го направи, Конър?

Момчето поклати глава.

— За какво говорите? — попита Дан.

— Нищо — бързо отвърна Конър.

Лорън чу в ума си: „Не им казвай, че мога да чувам мислите им“. „Добре, Конър, няма да кажа.“

Дан докосна импланта в ухото си. За миг му се стори, че пак чува Конър, гласът му бе странно омекотен, идваше от центъра на собствената му глава. Трябваше да разбере какво значи това — но не сега. Сега трябваше да спаси семейството си. Облегна се на Кейтлин, докато вървяха, и тя прошепна: