Уитли Стрийбър - Сивите

Някак си Роб се изправи. Някак си се отправи към сечището. Уилкис нямаше значение сега, щеше да е зашеметен дълго. В момента най-важно беше момчето. Дългът му беше ясен: трябваше да спаси това момче.

Като крещеше от адските болки, той бръкна с осакатената си ръка в джоба си. Докато поставяше нов пълнител, се задави, преви се надве и повърна.

Стъпка по стъпка, въпреки болката, се придвижи към полянката. Униформата му висеше на парцали, по дясната му ръка се стичаше кръв и оставяше червена следа в снега. Отново вдигна пистолета — този път го насочи към Джон Келтън.

Джон вдигна пушката си, но нямаше военна подготовка и Роб успя да стреля първи и го повали. Не беше смъртоносен изстрел, отчете Роб — Джон се стисна за лявото рамо.

Като видя как баща му пада, Джимбо изрева. Мег се появи от гората с писъци.

Добре, помисли си Роб, те бяха отклонени. Щеше да ги застреля и двамата в мига, в който получеше ясна видимост.

Дан лежеше, очарован от спокойствието, струящо от здрачаващото се небе. Спомни си Кейтлин на рампата в тайния свят от детството им, когато сивите бяха предрешили живота им заедно. Спомни си тънката й лятна нощница и чу отново така силно, сякаш беше ревът на Ниагара, драсването на клечката. Видя лицето й в трептящата светлина на пламъчето и това лице — Кейтлин в лятото на своето детство — щеше да е последното, което щеше да вземе със себе си, ако отпътуваше сега.

Лорън пусна зашеметеното момче и вдигна пушката му. В този миг се появи Роб. Пистолетът се изплъзна от пръстите му и потъна на половин метър в снега. Главата му клюмна на гърдите.

— Другите идват ли? — изпъшка той. — Трябва да ги спреш, Лорън.

И падна по очи. Лорън изкрещя:

— Помощ!

Но нямаше кой да помогне. Лангфорд беше толкова покрит със замръзнала кръв, че изглеждаше сякаш носи работни дрехи на месар.

Тя клекна и го прегърна, заповтаря му, че ще го спаси. Откъсна яката на якето си и я подложи под главата му. Той се усмихна вяло.

— Ще умреш от студ — каза й. После очите му се затвориха по начина, по който се затварят очите на хората, когато умират, и Лорън извика пак:

— Помощ!

Внезапно очите му се отвориха. И потънаха в нейните.

— Имаш задача, войнико.

Разплакана — молеше се на Бога за живота му, — тя затича да изпълни дълга си.

Между дърветата беше тъмно. При всяка нейна крачка от клоните на боровете падаше сняг. Но пък и другите събаряха сняг и беше лесно да ги проследи.

Заслуша се.

В този миг, смайващо и, реши тя, съвсем неуместно… се случи нещо. Беше захвърлена обратно в детските си години и правеше първите си крачки.

Това беше зовът на Адам!

Но Адам беше мъртъв, така че…

Лорън долови движение между дърветата — сянка помръдна сред клоните, мярнаха се големи нежни очи, като на елен.

В същия миг Конър, който тичаше напосоки, видя лицето на Лорън в съзнанието си толкова ясно, все едно тя се намираше на телевизионен екран, разположен на метър пред него. Очите й бяха изпълнени със странна светлина, лазурносиня като небето, посипана по ръбовете с милиони други цветове, най-богатата, най-красивата светлина, която беше виждал.

Лорън също го виждаше в този миг, сякаш в края на тунел от светлина, който минаваше през дърветата.

Забърза напред, бореше се с мъглата от падащ сняг и шибащите борови клони, а светлината проблясваше сред снега, едва доловима, изчезваше на моменти, сетне се появяваше отново.

Преди да успее да стигне Конър обаче, се появи нечия фигура. По-големият от двамата тийнейджъри. Държеше пушка и я беше насочил. В същия миг Конър изплува сред дърветата. Младият Келтън се извърна към него.

С бързо движение Лорън вдигна оръжието си, стреля и младежът падна в снега. Тя се приближи към Конър.

Момчето се обърна към нея, взря се в лицето й, после погледна пушката… и буквално изчезна пред очите й.

Все още го виждаше, но само в съзнанието си, стоеше и се взираше в нея. Както беше правил Адам, по същия начин като Адам.

Лорън клекна, сложи пушката в снега и каза:

— Конър, Конър, няма да те нараня. — Изпрати образ как го прегръща. Внезапно в главата й се появи образ на Конър: как се моли, смирено протегнал ръце. „Няма да те нараня“, изрече тя в съзнанието си по същия начин, по който говореше с Адам.

Проблясък на движение се появи пред нея, после още един, този път по-ясен. Конър отново бе тук. Лорън го прегърна. Съзнанията им сякаш се преплитаха вихрено и това беше чиста наслада и радост, като преброяването на всички числа до последното — и да знаеш, че предстоят още по-съвършени числа, които очакват да бъдат открити.