Уитли Стрийбър - Сивите

Звук се надигна в съзнанието на Конър, величествената песен, която вече беше чувал, гласът на Кошера, извисяващ се, радостен и изпълнен с надежда.

После се чу звъненето. Тримата Крадци се отдръпнаха към далечната стена. Гласът на Кошера заглъхна.

„Какво става?“ — попита Лорън.

— Мамо, телефонът ти.

Крадците се спогледаха. Кейтлин извади телефона си, заслуша се за момент, после каза:

— Идваме. — И затвори. — Баща ти е буден и иска да ни види.

Тя тръгна към отвора — и видя как полето се отдалечава, къщите се въртяха под звездната светлина, после настъпи тъмнина.

— Конър, те ни отвличат!

Отвън се чу глухо напукване и през отвора се процеди светлина. Още едно изпукване и още светлина. Конър надникна навън.

— Знаеш ли къде сме?

— Не, Конър! Сигурно на друга планета. Бедният ти баща…

— Хайде, майко.

И й помогна да слезе на площадката за кацане, озарена от автоматичните лампи — глухите изпуквания бяха от включването им.

Не бяха направили и три крачки, когато повърхността на кораба засия и Крадците се стопиха в бездната на нощта.

Конър едва долови зова в главата си:

„Къде си? Конър!“

„Откараха ни до болницата, Лорън.“

Някакъв служител излезе на площадката и викна:

— Пак ли спешен случай? Какъв е? Къде е болният? — После се огледа. — Какво става тук, по дяволите?

— Дойдохме да видим един пациент — каза Кейтлин. — Дан Калахан.

— Но как? О, добре. Със спасителен хеликоптер ли дойдохте? Къде е?

— Бързаше — обясни Кейтлин. — Ние също.

Слязоха при Дан.

Конър остави майка си да отиде до него. Тя се наведе и го целуна нежно. Погледнаха се с обич, после продължиха да се целуват. После Конър се приближи и семейството отново беше заедно, трима души, пропити от удивление.

Високо над тях трима други — също хора, но с различна форма — също се събраха заедно, ръка за ръка.

Лорън караше като луда по заснежените пътища. Най-после стигна до болницата, наби спирачки, скочи от колата и тичешком влезе в сградата.

Затича по коридора, профуча по стълбите, после зави зад ъгъла и влетя в стаята на Дан Калахан. Дишаше тежко.

Спря зашеметена от това, което видя.

Семейство Калахан бяха стигнали до края на нещо. Вместо да се сгушат един в друг, може би да плачат, да проклинат Бог и съдбата, всички спяха. Конър лежеше до баща си, който леко похъркваше. Кейтлин седеше на един стол до тях, главата й бе отметната назад, устата й беше отворена. Ръката й почиваше върху чаршафите, пръстите й докосваха превързаната ръка на съпруга й. Той беше прегърнал сина им със здравата си ръка.

Докато стоеше на вратата, Лорън се замисли колко невинни, неопорочени са все още, дори след всичко преживяно и видяно. А момчето — какви ли сънища го спохождаха в океана от мисли, който обитаваше сега?

Пристъпи в стаята, отиде до леглото и ги загледа. Колко невероятно силни бяха хората. Ако я бяха попитали по-рано как ще им се отрази всичко, щеше да отговори, че ще се нуждаят от успокоителни или дори от усмирителни ризи. Но това подценяваше силата на човешкия дух и на простото, ала съществено нещо, което представлява семейството.

Наведе се и целуна Конър по бузата. Момчето не помръдна, не показа с нищо да е усетило докосването на устните й. Лорън се опита да успокои съзнанието си. Калаханови може и да бяха в мир със себе си, но нейното съзнание беше обитавано от демони — Демона на страха от бъдещето, демона на недоверието, демона на опасността от измама.

Дръпна един от свободните столове и седна така, че да може да вижда и Калаханови с тъмния прозорец зад тях, и осветения тих коридор.

— Имате ли нужда от нещо? — попита една минаваща сестра.

— Не, благодаря, всичко е наред.

— Показателите му са стабилни.

— Знам.

Сестрата се усмихна, после продължи по пътя си. Звукът от стъпките й постепенно заглъхна. Лорън поглеждаше ту към коридора, ту към прозореца и към Калаханови. Не беше сигурна защо го прави. Може би нямаше за какво да се тревожи. Може би битката наистина беше свършила и предстоеше обучението на Конър.

Но докъде щеше да доведе то? Каква трябваше да е нейната роля?

Засмя се тихичко. Какъв абсурден въпрос. Обучението щеше да отведе и двамата, а после всички хора отвъд въображението, отвъд границите на познатия ни свят.

Разузнавателен медал (Intelligence Medal) — един от няколкото вида медали, връчвани от Агенцията за национална сигурност на САЩ на цивилни или военни, отличили се с решителни и смели действия, довели до подобряването на сигурността на САЩ. — Б.пр.