Уитли Стрийбър - Сивите

— Да, сър, благодаря ви, сър.

— И аз благодаря, че се отбихте.

Дебелият врат на Голд се зачерви. Той отдаде чест, обърна се й сковано излезе. Президентът въздъхна и се обади да отложи следващата си среща. Излезе в Розовата градина — мрачна през зимата — и остана там дълго, потънал в мълчание.

Следващата спирка на Майк Уилкис беше училището „Бел Атачед“. Всички живеещи на Оук Роуд бяха от семейства, свързани с колежа, така че можеше да е сравнително уверен, че децата посещават Бел, където имаше програми за деца от детска градина до гимназията. Не го интересуваше бебето на Джефърс. Сивите имаха нужда от своя инструмент до 2012 година, не след двайсет години. Това оставяше двете момчета на Келтънови, Пол Уорнър и неговата сестра Ейми и Конър Калахан. Имаше добър шанс да открие кандидата сред тези деца. Ако ли не, щеше да разшири търсенето. Не можеше да се провали, това беше немислимо.

Училището се помещаваше в две елегантни сгради от червени тухли. Беше наистина красиво с високите си бели колони и широки спортни площадки зад главния комплекс. Докато вървеше по алеята, Майк бръкна в страничния си джоб и включи палмтопа си. Дистанционното, с което щеше да повика триъгълника, беше затъкнато в колана му.

Палмтопът щеше да запише излъчваното от всеки компютър във всяка от стаите, в които влезеше. Щеше да получи достъп и до всеки компютър от паркинга. Ако използваха хартиени досиета, щеше да намери начин да ги разгледа.

Дълго беше живял с убеждението, че човек с достатъчна тренировка не може да бъде спрян. Днес щеше да подложи тази теория на изпитание.

По време на учебните занятия вратите бяха заключени. Той се представи на интеркома като доктор Уендърс — искал да запише децата си в училището.

Един дежурен ученик го заведе до директорския кабинет. Директорката, Мери Чайлдс, беше бързорека, едра и ведра.

— Здравейте. — Подаде му ръка. — Мислех си, че познавам всички преподаватели.

— Все още не съм сред преподавателите ви. Обмислям предложението и искам да проуча условията тук.

— О, разбирам. И какво по-точно?

— Синът ми е… по-особен.

— Разбирам.

— В смисъл — невероятно е интелигентен.

— Всички тук са невероятно интелигентни. Училището работи по програма за талантливи и надарени деца.

— На девет Джейми измисли детектор за мюони, който спечели наградата „Уестингхаус“. Коефициентът му на интелигентност е над двеста. Както знаете, дори в ускорените програми ученици като него могат да създадат сериозни трудности на преподавателите.

— Имаме такива ученици.

— О?! Те са голяма рядкост.

— Все пак имаме един-двама.

— Това е прекрасно. Как процедирате с тях, ако смея да запитам?

— Разбира се. — Тя се обърна настрани и започна да набира нещо на компютъра. — Ето — каза накрая, — разработили сме специални стимулиращи програми, за да обхванем нуждите и силните страни на всяко дете.

— Може ли да видя подобна програма, разработена за ученик с коефициент на интелигентност над двеста?

— Всъщност ние не правим тестове за интелигентност, но имаме ученик, когото сме идентифицирали като свръхинтелигентен, и сме разработили специална програма за него.

— Може ли да я видя?

— Момент. Да видим дали мога да изпринтирам курсовете, без името му… Не, не мога. Добре, ще вия прочета.

Докато тя четеше списъка със специални занимания, ускорената програма за четене, различните гимназиални и колежански курсове за езици, курсовете по физика и математика, които посещаваше детето, Майк беше почти напълно сигурен, че е открил каквото му трябва. Ако освен това детето беше и от семействата, живеещи на Оук Роуд, нямаше да остане никакво съмнение.

— Наистина е доста впечатляващ.

Това издайническо изплъзване му показа, че не става въпрос за момиче. Мери Чайлдс беше лесна за извличане на информация.

— Наистина много впечатляваща програма. Мисля, че синът ми ще получи необходимото при вас.

— Къде работите сега, ако мога да попитам?

Това беше възможност да понамали списъка си още малко. Избра професора с най-много деца. Отговорът му прозвуча съвсем непринудено:

— В „Мейбри“, Калифорния. Преподавам история.

— Вероятно познавате Джон Келтън, председателя на департамента ни по история?

— Разбира се. Всъщност тъкмо с него говорих за вашия колеж. Но той не спомена, че някое от момчетата му е като моя син.

— Не, ученикът, за когото споменах, не е от неговите деца.

Още двама зачеркнати от листа. Чудесно. От живеещите на Оук Роуд оставаха Пол и Ейми Уорнър и Конър Калахан. Но информацията си имаше цена: по всяко време тази жена можеше да спомене за „д-р Уендърс“ на Джон Келтън. Вероятно това нямаше да доведе до нищо повече от учуден поглед, но ако директорката се разприказваше, можеше да стане опасно.