Уитли Стрийбър - Сивите

Тримата Крадци наблюдаваха как Конър излиза и го возят до училище. Засега нямаше заплаха за безопасността му. Искаше им се да са дори по-близо до Конър, отколкото гласяха разпорежданията на Кошера. Момчето беше тяхно създание, а умът му беше градина от скъпоценности. Искаха да вкусят от богатите му чувства, но той беше твърде ценен, за да го смущават по този начин.

Понеже като вид бяха много близо до смъртта, сивите се ужасяваха от нея. Основната част от населението им беше сама в безкрайността на космоса, незащитена нито от атмосферата на планета, нито от звезда-кърмилница — техните собствени отдавна бяха станали жертви на времето. Сега сивите пътуваха в механичен свят в едно, както мнозина смятаха, напразно дирене и колективният им разум копнееше за забвение, тревожеше се, но продължаваше да се държи.

Крадците бяха прекарали голяма част от нощта, като летяха над града, подслушваха хората, които можеха да чуят чрез импланти, и се опитваха да установят дали някой от тях иска да навреди на съкровището им.

Предната нощ бяха изпълнили инструкциите на Кошера и бяха подготвили Конър за получаването на дара, който трябваше да му бъде даден. По този начин се бяха оказали близо до него и се бяха влюбили в него по начина, по който се влюбваха в хората — мигновено, както родителите обикват децата си, както фермерите се радват на хубавия си добитък, както любовниците жадуват душата, която обичат.

Частта от Кошера, която хората наричаха Адам, беше дадена на хората преди години с надеждата, че Адам, след като е изложен на тяхното въздействие, ще развие в мозъка си структури, които ще му позволят да направи нещо, недостъпно за никой сив — всъщност това беше просто идея, теория, може би надежда, и при това вероятно обречена. Надяваха се Адам да се слее с момчето, по-точно да се влее в него и да стане негова част.

Скоро Адам щеше да опита. Сега чакаше в една празна конюшня, на дъното на някаква ясла. По-късно, когато паднеше мрак, щеше да завърши мисията си. Повтаряше си, че не е уплашен, но беше ужасен. Това беше смърт, но странна смърт. Нямаше да е забвението, което беше в центъра на дългите объркани драми, които вълнуваха Кошера, а по-скоро собственото му обричане на някакъв вид жива смърт. Или не точно? Може би след като мислите и знанието му се прелееха в Конър, щеше да изчезне напълно?

Вслушваше се в шумоленето на буболечките в сламата и сънуваше безформени, неспокойни сънища.

Тримата Крадци бяха запленени и ужасени от задачата, възложена на Адам. И като всеки сив в уединението на собствените си мисли, изпитваха ужас.

На повърхността обаче бяха благодарни и че той прави този опит, и че на тях не им се налага да се заемат с това.

Сивите в разузнавателната група имаха различни човешки гени, взети оттук-оттам — всичко, което успяваха да използват, и бяха много по-здрави от основната група. Тримата Крадци например имаха човешка кръв, изпълнена с енергия, а не изкуствената слузеста течност, която поддържаше тези от основната група. Не бяха откраднали тази кръв — бяха я произвели и бяха нагодили телата си към нея, и сега я използваха като своя. Това ги правеше по-бързи, по-умни и също така, мислеха си, по-способни да разбират хората.

Тримата Крадци наблюдаваха Конър. Искаха да се приближат, но не можеха да слязат сред тълпата и да останат невидими. Не можеха да синхронизират движенията си с повече от два-три чифта очи. Затова не можеха да влязат в училището, можеха само да наблюдават. Това беше причината да действат през нощта, когато хората бяха сами.

Конър беше прекарал неспокойна и страховита нощ и сега седеше в час по история, отегчен до смърт, защото учителят явно не разбираше събитията от Наполеоновите войни, които преподаваше. Загубата на французите в битката при Бородино през 1812 година беше довела неизбежно до политическата структура на модерна Европа и обсъждането как точно е станало можеше да е интересно. Вместо това трябваше да слуша ненужни глупости за подаграта на генерал Кутузов и за обилния обяд на Наполеон.

Гърдите го боляха. Приличаше на изгаряне, но не беше. Знаеше, че е видял сивите, но сега всичко изглеждаше странно нереално, сякаш се беше случило с някой друг… или въобще не се беше случило.

Това го безпокоеше. Знаеше, че ги е видял. Спомняше си ги, обаче по несигурния начин, по който човек си спомня сън. Разбираше, че това е станало, защото преживяването бе твърде странно, но въпреки това се безпокоеше. Той искаше тези спомени. Знаеше, че сивите са тук поради някаква причина и че очевидно се интересуват от него. Но каква беше причината и защо той?