Уитли Стрийбър - Сивите

Дан ги слушаше с половин ухо. Конър явно някак си беше успял да се справи със ситуацията. Значи беше по-социално приспособим, отколкото изглеждаше. Толкова по-добре.

През тази неспокойна и безсънна нощ Дан беше взел решение. Щом получеше постоянното назначение, щеше да направи немислимото. Щеше да препрати резюмето на дисертацията си и да се съсредоточи изключително върху училища в големи градове далеч оттук. Хоноруваният преподавател беше академичен просяк. Да си хабилитиран, с постоянно назначение, беше по-важно, та дори да си в някой от по-малко престижните колежи.

Причината, поради която щеше да го направи, беше, че искаше да закара семейството си колкото може по-далече от откритите пространства и мрачните нощи. Най-добре бе да отгледа изключителния си син в многолюдния Манхатън или на подобно място. Конър беше уязвим и инстинктите на Дан му подсказваха, че преместването в по-населена област ще го защити по-добре.

Колкото до Кейтлин, тя вече беше започнала да загърбва историята с Марси. Обличаше се за сутрешните си лекции, докато слушаше как тримата трополят долу. Едва успя да повярва в успеха на Конър да възстанови отношенията си с Поли. Вечерта му беше ядосана, но сега се гордееше с него.

Изтича надолу по стълбите и целуна своите „мъже“. Целувката бе приета с мило безразличие от сина й и с изпълнен с надежда поглед от страна на съпруга й.

Остави го да я прегърне. Това семейство беше нейна отговорност и нейно постижение. Нямаше да го остави да се разтури само защото Дан беше направил нещо глупаво, а тя се чувстваше унизена.

— Мъжете са глупаци — казваше й майка й. — Винаги очаквай най-лошото.

Баща й наистина беше глупак — бе изчезнал от живота им и беше превърнал нея в сираче, а майка й във вдовица.

Досега думите на майка й никога не се бяха оказвали неверни.

Лорън Глас се събуди от тропане по вратата. Отначало се стресна, после се уплаши. След това си спомни кода, който Роб й беше дал — чукаше се точно по този начин. Така или иначе вратата на една мотелска стая едва ли щеше да задържи Майк Уилкис или горилите, които той можеше да изпрати.

Все още нямаше други дрехи освен тези, които носеше, когато Майк я беше нападнал, така че се скри в банята и се уви в хавлия, преди да открехне вратата.

— Колко е часът?

— Седем без десет. Време е.

— Какво ще правим?

— Ще се опитаме да разберем къде е детето, дали наистина е тук, или това е някакъв вид заблуда, създадена, за да насочи Уилкис по погрешна следа, в който случай ще се съсредоточим върху теб.

Неговият живот преди нейния, това беше достатъчно ясно.

— Сивите не защитават ли детето?

— Вече нямаме връзка със сивите. Знаеш го.

— Да, знам го. И трябва да ти кажа, че не съм убедена в способността им да разбират рисковете, които съществуват в нашето общество. Те знаят как действа мозъкът ни, но не мисля, че възприемат реалността по същия начин като нас. Налага се да предполагаме, че са неспособни да реагират адекватно, ако детето бъде нападнато.

Докато се връщаше в мотела след ранния крос, който правеше всяка сутрин, Майк Уилкис видя — от триста-четиристотин метра — двама души да се качват в служебна кола на Американските военновъздушни сили. Мъж и жена. Колата беше точно пред стаята му.

Реши, че е някакъв разследващ екип на военновъздушните сили, без съмнение заради случилото се вчера, когато Лорън Глас се беше появила в Райт Пат, след като я беше обявил за загинала при изпълнение на служебния й дълг.

Веднага се обади по мобилния на Чарлз.

— Здравей. Извинявай, че те безпокоя. Дотук мина добре, поне пътуването беше безпроблемно. Обаче сега се появиха някакви цивилни, душат наоколо. Прилича на екип за арест. Искам да ги махнеш от главата ми.

Бързо затвори и се освободи от телефона — извади батерията и го хвърли в канавката. Носенето на такъв апарат беше равносилно на това сам да си нарисува мишена върху челото. Ако имаш мобилен телефон, независимо дали включен, или изключен, може да те проследят от 25 000 мили височина с „УочСтар“, сателит за наблюдение.

Имаше над десет фалшиви самоличности. Дори не ги помнеше всичките. Повечето бяха почти съвършени, дадени му от Агенцията за разузнаване, и биха издържали и най-щателните проверки. Други, събирани според нуждите през годините, бяха по-малко надеждни. Но всички освен две се водеха някъде в документацията на американското правителство.

Така че за момента можеше да избира само от две самоличности. Реши да продължи с тази на търговския пътник, която беше използвал нощес. Отиде до близката бензиностанция и помоли служителя да го упъти към най-близката агенция за коли под наем. Имаше дванайсет часа, за да извърши сложна поредица от действия. После се задаваше нощта и тогава вече го чакаше наистина сериозната работа.