Уитли Стрийбър - Сивите

— Ти ще си един вид наставник. Преводач, ако предпочиташ.

— На кого? От какво?

— Не искам да бъда загадъчен, но е по-добре да оставим нещата да се развиват сами.

— Това не е отговор.

— Дори да си права, дългът си е дълг. Имам още един въпрос. Знаеш ли как да се скриеш? Имам предвид, на тренирано професионално ниво?

— Защо да се крия, по дяволите? Полковник Уилкис нямаше право да стреля по мен, ти сам го каза. Трябва да му се потърси сметка.

— За съжаление е много влиятелен. По-могъщ от нас. Той е опасен, Лорън. Надявам се, че осъзнаваш това.

— Естествено, че разбирам — нали се опита да ме убие. Но нямам представа как да се скрия.

— Стигнала си дотук. Това е показателно. Доста много говори всъщност.

— Ако съм загинала при изпълнение на служебния си дълг, в момента не се числя към военновъздушните сили. Ако вече съм мъртва, Уилкис може да ме убие, без да се страхува от наказание.

— Ние ще те скрием, Лорън.

— Ще ми се сивите да бяха тук.

— Продължавай да се опитваш да се свържеш с тях.

Излязоха. Снегът беше спрял. Базата беше съвсем тиха — пистата вече беше празна.

Роб тръгна с широки крачки към паркинга. Качиха се в колата.

— Служебна е. Това е част от прикритието — каза Роб. — Ще я сменя с друга служебна, след като те оставя.

Закара я до един мотел, явно единствения в този район…

И Лорън се озова в съседна на наетата от Майк Уилкис стая.

Майк чу гласове през стената: мъж и жена. Не им обърна внимание.

Роб искаше да остане с Лорън, за да я защитава, поне така си мислеше. Но имаше да свърши още много работа, защото ако не откриеше Уилкис, не само че Лорън щеше да се окаже в беда, но и всичко щеше да се провали. Не можеше да си представи последствията, ако на сивите им бъде попречено, дори не смееше да си помисли какво би могло да се случи.

Докато той караше към кабинета си, Майк Уилкис и Лорън Глас лежаха в леглата, неспособни дори да си помислят за сън; главите им бяха разделени от няколко сантиметра гипсова стена.

В съзнанието на Лорън се въртяха удивителните тайни, които беше научила, и — докато потъваше в умората, и лицето на полковник Роб Лангфорд, който й изглеждаше като някакъв ангел, могъщ, благ и достатъчно силен, за да я вземе по начина, по който й харесва, и да я дари с децата, за които копнееха сърцето и душата й.

Майк се унасяше за момент, после виждаше как Адам се извисява над него, как очите му на насекомо проблясват. Будеше се стреснато, мяташе се и се обръщаше, стиснал здраво пистолета.

Високо над тях, в прояснилото се величествено небе, над града висяха странни звезди. Адам се беше присъединил към тримата Крадци. Първата фаза беше приключила. Сега отброяваха часовете, не, минутите, секундите, наносекундите преди следващото си действие — влизането на Адам в Конър и превръщането му в част от него, което или щеше да се получи, или не.

Беше удивително време наистина, с шест милиарда човешки живота и шест милиарда сиви живота, застинали в несигурност, зависещи от едно малко тихо градче в забутан ъгъл на малък щат на странното далечно място, наречено Земя.

Конър и Поли се събудиха късно и трябваше да бързат за училище. Когато Поли видя смесицата от щир, покълнала пшеница и кисело мляко, не потърси обяснение, а с благодарност изяде бекона и яйцата, които Дан, само по зелени шорти и големи пухкави чехли, му подаде. Но пък гледаше невярващо как Конър поглъща приличащата на повърнато каша.

Конър беше призовал извънземни, което си беше невероятно, но ето че сега лакомо лапаше тази противна здравословна закуска. Никой не можеше да се храни така и да очаква да му се размине. Поли беше поел задължението да поддържа репутацията на Бел Атачед като готино училище.

— А какъв ти е обядът? — попита той. Щяха да се отбият до тях, за да вземат неговия, който се състоеше от чипс, сандвич с шунка и шоколадче.

— Обядът ми? — Конър отвори зелената пластмасова кутия на кухненския плот. — А, чудесно. Кълнове от люцерна. Органичен хумус, много е вкусен — ако искаш, ще ти дам да опиташ.

Извънземни или не, Поли разбра, че Конъроразбивачите трябва да продължат.

— Звучи страхотно, но вкъщи ме чака тъпият ми сандвич с шунка.