Уитли Стрийбър - Сивите

Този безкраен разпит щеше да доведе до присъда. Когато го приключеше, той щеше да си извади заключение и животът на Лорън щеше или да продължи, или не. Зачуди се дали тя си дава сметка за това и реши да приеме, че е така.

— Сивите опасни ли са за нас? Какво мислиш по този въпрос?

— Струва ми се, че Адам ми липсва повече, защото знам, че е някъде. Ако беше загинал в пожара, това щеше да е край, нали разбираш.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Всъщност отговаря, макар и непряко. Ако искаш точен отговор, така и не успях да разбера за какво точно са дошли сивите, затова и ми е трудно да преценя дали представляват опасност. Имам предвид, че те изглеждат като пришълци. Държат се като такива. Но аз съм виждала аутопсията на Боб. Те са отчасти биологични същества, отчасти машини и нямат мозък като нашия — просто имат нишки от стъкло в главата. Но с много по-малко неврони, отколкото имаме ние. Защо тогава мислят толкова добре? Не знаем. И тъй като не можем да кажем какво представляват, не можем и да открием мотивите им. Това е мнението ми, така или иначе.

Лангфорд я наблюдаваше. Не знаеше точно какво очаква — може би някаква грешка, чиято природа щеше да се разкрие едва когато тя я направеше. Потенциално поне тази жена можеше да изиграе важна роля. Нямаше съмнение, че сивите нарочно са я измъкнали от лапите на Уилкис и са я довели при него. Евентуално за да изпълни с детето, което те подготвяха, същата роля, която беше изпълнявала с Адам.

Лорън наруши мълчанието.

— Знаеш ли нещо за тях? Например откъде са? Много пъти съм разпитвала Адам, но той не казваше почти нищо.

Не се страхуваше от него — това беше добре.

— Не знаем нищо по въпроса откъде са. Наясно сме, че са много някъде в космоса и че пътуват към нас.

— Значи това за ДНК-то е вярно?

— Знаеш за това?

Тя кимна.

— Майк каза, че са изхабили собственото си ДНК и сега искат нашето.

— Отчасти е вярно.

— Значи те просто разузнават и трябва да се страхуваме от тях.

— Не точно. Мисля, че сътрудничеството ни с тях може да се окаже единственият ни шанс да избегнем изтреблението на вида ни.

Красивата й уста се отвори. Върхът на езика й, мека розова перла, пробяга по устните й и се прибра.

— Ти се шегу… Явно не. — Тя поклати глава — Боже! Това е грандиозен замисъл.

— Изчисленията са верни. Ще има невероятен екологичен срив. Всъщност той се е натрупвал от хилядолетия. Сега сме в кулминацията.

Тя седеше и се взираше в него.

— Лорън?

— А какво ще стане с децата?

Лангфорд поклати глава.

— Никой няма да се спаси… освен приятелчето ти Майк и неговите хора. Чувала ли си за Тръста?

— Не.

— Начинът, по който те смятат да действат, ще осигури оцеляването на един милион души, избрани от Тръста — Майк и неговите хора.

— Но сивите ще ги хванат. Няма да спечелят нищо.

— Не е точно така. Имаме причина да вярваме — всъщност знаем, — че сивите ще се откажат от нас, освен ако няма поне няколко милиарда живи хора. Причината Адам да си тръгне е, че е станало нещо извънредно и той очевидно е разбрал това. Хората и сивите са еднакво заплашени от изчезване и извънземните се опитват да спасят всички ни. Шефът ти и неговите приятелчета се стремят да предотвратят това, целта им е сивите да се оттеглят и да оставят Земята на едномилионния й елит.

Наблюдаваше я как мисли, видя болката в очите й, шока… видя лицето й да се сгърчва от страх за още неродените деца.

— Какво ще стане, ако сивите успеят?

— Лорън, много отдавна на Земята е имало война. Велика цивилизация е загинала. Загубили сме познанията си за безчет неща. Поели сме по пътя на невежеството, който ни е довел до положението, в което сме сега: шест милиарда, хванати в капана на претоварена и умираща планета. Междувременно сивите са толкова древни, че са изразходвали потенциала на своето ДНК. Един без друг и двата вида ще изчезнат. Те търсят някакъв вид брак: получават достъп до нашето ДНК, ние получаваме достъп до невероятните им умове. Всички оцеляват.

— Но как? Какво ще стане?

— Лорън, все повече се убеждавам, че ти си едно от най-важните човешки същества, които в момента живеят на планетата, защото си част от отговора на този въпрос.

Внезапно тя се преобрази — превърна се във войник. Очите й заблестяха. Роб си помисли, че както винаги сивите са направили добър избор. Лорън щеше да успее да се справи. Накрая прозря предназначението й — след всички прекарани в разпити часове, за част от секундата. Сивите му я бяха довели, защото тя можеше да е емпат на детето, това беше единственото смислено обяснение.