Уитли Стрийбър - Сивите

— Иска вкъщи.

— Не ми се вярва.

Гърдите го боляха и Конър се опита да намести ризата си така, че да не се докосва до тях.

Дан видя какво прави и я повдигна.

— Какво е това?!

— Нищо.

— Не ме лъжи! Кейтлин, ела!

Конър чу глас: „Здравей, Конър“.

— Здравей.

— С кого говориш? — попита Дан.

„Мълчи!“

Момчето понечи да каже нещо, но сякаш някой го беше стиснал за гърлото — отвътре.

„Това е реално, Конър.“

Студ се разля по вените му. Имаше някой в него, някой друг жив — в него!

— Кейтлин, ела веднага!

„Не им казвай, Конър.“

Майка му дойде.

— Виж му гърдите.

— Конър, какво сте правили?

Поли също дойде и тя се обърна към него.

— Поли, да не сте се сбили?

— Не, госпожо Калахан.

— Мамо!…

— Сине, целият си издран. Все едно са те търкали с шкурка. Какво правихте?

Конър не знаеше какво да отговори. Не беше сигурен дали чува онзи глас, но беше наясно, че никой друг не го чува.

„Точно така, Конър.“

Майка му и Поли отидоха в кухнята, Дан също. Конър се поколеба за момент, после тръгна след тях. Опитваше се да не се страхува, защото това наистина беше контакт. Но беше не просто уплашен, беше толкова ужасен, че чак се чувстваше замаян.

Знаеше какво са направили с него: бяха сложили устройство за комуникация в гърдите му.

„Прав си.“

В кухнята замириса на какао и това бе толкова невероятно успокояващо, че за малко да избухне в сълзи. Изтича до майка си, прегърна я през кръста. Опита се да сподави риданията си, та Поли да не го чуе.

— Какво им става на тези момчета? — попита Кейтлин.

— Мисля, че се нарича излишък на нервна енергия. Ти всъщност кога си лягаш, Поли?

— В девет и половина.

— Вече е единайсет без петнайсет — уточни Дан. — Трябваше да сте заспали отдавна.

— Конър си ляга към единайсет — каза Кейтлин. — Но и ти си уморен, нали, Конър?

— Да.

Изпиха шоколада в мълчание. Гласът не се появи отново. Конър започна да се надява, че всичко е било звукова халюцинация — защото ако контактът означаваше да чува гласове, щеше да му е доста трудно да свикне.

Беше чел повечето статии на баща си за психическите заболявания, така че се надяваше това да не е ранен симптом на шизофрения, проклятието на твърде интелигентните. Въпреки че шизофренията може би беше за предпочитане пред наличието на извънземен уред за комуникация, имплантиран в гръдния му кош.

С Поли не спориха за спането на горния етаж. Нямаше начин някой от тях да припари отново близо до мазето тази нощ. Всъщност Конър обмисляше да предложи на Дан утре сутринта да го зазидат и изобщо да забравят за него.

След като си облякоха пижамите и си измиха зъбите, Поли каза:

— Извинявай, че не ти повярвах.

— За какво?

Поли го прегърна през раменете и приближи устни до ухото му.

— Извънземните! Видях ги. Видях всичко.

— Забрави, Поли.

— Да забравя? Луд ли си? Видях извънземни в двора ти — трима!

— Не знаем какво видяхме.

— Хайде стига де! Нали ти ги призова.

— Може да сме се заблудили.

— А ако не?

Млъкваха. Скоро Поли заспа. Конър се взираше в тъмнината, слушаше как снегът шепне по прозорците и се чудеше как в действителност е устроен светът.

Гласът се появи отново, много забързан, треперещ от нещо като страх и нещо, което странно защо прозвуча на Конър като благоговение: „Скоро ще разбереш“.

Чарлз Гън вървеше към президентското бомбоубежище на Ембаси Роу — то беше построено по време на Втората световна война, когато администрацията на Рузвелт беше обсъдила възможността Хитлер да разработи далекообхватен бомбардировач и да атакува Белия дом. Следващите администрации бяха продължили да го използват, а по време на Студената война беше добавен тунел, който да го свърже с Белия дом. Сега действаше като частна квартира, понастоящем по документи притежавана от подставеното лице Лари Принс, но всъщност под контрола на тайните служби.

Вратата се отвори автоматично. Млад мъж с черен костюм, с предавател в ухото и издутина, издаваща пистолет под якето му, отстъпи крачка назад и го пусна да мине през детектора за метал. Още един млад мъж се присъедини към тях и тримата продължиха безмълвно по коридора, после свиха надясно към богато украсения президентски кабинет.

Президентът все още не знаеше, но му предстоеше да осигури прикритието, което с малко късмет щеше да заблуди сивите да гледат в погрешната посока за източника на заплаха за детето им. Това спокойно можеше да доведе и до смъртта на президента, но за Чарлз подобно развитие на нещата не беше от съществено значение.