Уитли Стрийбър - Сивите

— Много си тъп, Конър! Ти наистина се опитваш да им пратиш сигнал. Вярваш, че съществуват.

— Млъкни.

Поли го замери със снежна топка.

Конър спря да предава. И в този миг около тях проблесна светлина. Не продължи дълго, но дойде отгоре.

— Господи! — възкликна Конър и отново започна да подава сигнали.

— Най-обикновена светкавица!

— Те са тук. — Конър погледна нагоре, снегът се сипеше по лицето му. — Приятели — прошепна, — слезте при нас.

Внезапно, без да издаде и звук, Поли побягна към къщата. После, някъде в далечината, Конър чу кучето на Келтънови, Манрико, да вие. Погледна към къщата на Келтънови… и видя в края на двора, сякаш току-що излезли от гората, три деца. С прекалено големи глави. Очите им бяха зловещи в отразената светлина от къщата.

— Поли — прошепна Конър. Но Поли се бе сврял под верандата, неподвижен като труп. — Поли.

После видя, че онези носят петромаксов фенер — светлината му блестеше в снега, оцветяваше го в трептящо оранжево.

— Мамо — извика той, но излезе само шепот. Мъчеше се да изкрещи: „Мааамсооо“, но думата остана в гърлото му.

Съществата тръгнаха през заснежената морава. Сякаш плаваха точно над земята, плаваха и трептяха.

Конър се ужаси: това, което виждаше, надминаваше всичките му представи. Обзе го студен, смразяващ страх, страх, толкова дълбок, че дори не вярваше, че може да съществува.

Побъркал ли се беше? Защо беше направил всичко това?

Мисълта, че това е някаква шега, изплува в ума му, но после ги чу — жужащ звук, като от гигантски мухи, звук, който беше наистина, наистина странен. Звук, който не принадлежеше на този свят. Съществата спряха в струящия, въртящ се сняг.

Фенерът изобщо не беше фенер, беше метален предмет с пламтящи дупки по него, и те по някакъв начин приличаха на очи, и на Конър му се струваше, че предметът също е жив. Тримата пришълци се приближиха, движеха се плавно и уверено, вече не плаваха и не потрепваха. Вече приличаха на вълци в снега… и очевидно идваха към него.

А после нещо докосна рамото му, толкова леко, сякаш беше кацнало врабче. Почти парализиран от страх, той извърна глава. Видя ръка — с пръсти, подобни на дълги тънки змии, с черни нокти.

Трябваше да побегне, трябваше да се махне оттук, но светът внезапно се изкриви, сякаш се огъна, пламтящото нещо се оказа досами лицето му и той се взираше в оранжевата светлина, изтъкана от милиони пламтящи нишки. Бяха просто конци светлина, но той не можеше да погледне настрани, трябваше да продължи да се взира.

Едно от съществата му вдигна ризата и Конър усети как нещо се притиска към гърдите му… ставаше все по-горещо и по-горещо… а той не можеше да ги спре, макар че трябваше, защото го изгаряше.

Снегът се вихреше, мълниите проблясваха, чу се силно изплющяване, сякаш някоя жица беше паднала и съскаше и пръскаше искри в двора.

Внезапно Конър осъзна, че е сам в снега. Трябваше да се прибере, защото тук имаше някой, който не трябваше да е тук, и той беше в опасност.

Беше видял черни очи и оранжева светлина, ужасна светлина, но останалото беше наистина объркано. Беше ли срещнал извънземни? Не беше сигурен. Или беше? Не, не беше. Беше насочил светлината към небето и беше изпълнил всички инструкции, но те не се бяха появили.

Отвори вратата. Подмина Поли, който, без да каже и дума, отиде в банята и започна да излива чаша след чаша вода в гърлото си. Когато излезе, се беше преобразил от нафукан юноша в малкото момче от предишното лято.

— Искам да се прибера вкъщи — каза тихо, после изтича нагоре по стълбите.

Нахлу в дневната и изкрещя:

— Искам вкъщи.

— Какво стана, Поли? — възкликна Кейтлин.

Поли погледна Конър; лицето му бе обляно в сълзи. Конър пристъпи към него.

— Поли, спокойни…

— Не му позволявайте да ме приближава!

Кейтлин стана.

— Какво стана, Конър? Обиди ли го?

Синът й поклати глава.

— Ела, Поли — каза тя. — Няма нищо, успокой се. — Хвана го за ръка. — Сега ще идем в кухнята и… и ще направим голяма купа горещ шоколад — с бренди. Искате ли?

— Имаме ли бренди? — попита Дан.

— Не ми дават да пия — обади се Поли.

— Слага се само капчица, Поли — успокои го Кейтлин, докато го водеше към кухнята.

— Сине? — обърна се Дан към Конър.

— Да, тате?

Дан потупа дивана и Конър седна до него.

— Конър, ти ли… Не. По-добре да го кажа така: какво му стана?

— Не знам. Беше добре, после — не.

— Скарахте ли се?

— Не.

— Да де, нямаше да плаче, ако се бяхте скарали.