Уитли Стрийбър - Сивите

— Кейтлин, трябва да разбереш нещо. Извънземните…

— Не. Млъкни!

— Ти млъкни. — Пак опипа ухото си. — Знаеш ли какво е това? Това е имплант. Сложили са ми го точно тук, в кухнята. Точно тук, пред очите на всички… и Бог знае как са успели да го направят.

— Дан, не мога да понеса това. Предупреждавам те.

Той пристъпи към нея. Кейтлин отново се отдръпна.

— Кейтлин, те са ни събрали заедно, докато сме били деца, за Бога! — Сложи ръка на рамото й. — Спомням си те, Кейтлин — беше със синя нощница. Спомням си — о, Господи, те са били с нас през целия ни живот!

Тя поклати глава и размаха ръка пред лицето си.

В този миг нахълта Конър.

— Може ли да свалим дивидито долу?

— Разбира се — отвърна Дан.

— Обаче внимавайте, Келтънови ще те убият, ако объркаш нещо.

— Ще внимаваме — обеща Конър и тръгна надолу. После се сети нещо и се върна. — Ще ни трябва и фенерче.

— Фенерче?

— Да видим колко сняг е навалял.

Дан извади фенерчето от кутията с инструментите и му го подаде.

— Добре, виж сега — каза Конър на Поли в подземното си убежище. — Почти съм сигурен, че са били тук. В тази стая.

Очите на Поли станаха на палачинки.

— Наистина ли?

— Интересното е, че имам фантомен спомен…

— Което означава?

— Поли, стига вече.

— Какво „стига“?

— Не ми се подигравай. Видя видеозаписа, знаеш, че е истински. Така че не е правилно да се опитваш да ми се подиграваш. А и цялата тая работа с Конъроразбивачите… ужасно е изтъркана. Такива неща се правят в трети клас, не в средното училище.

— Това е просто шега, Конър. Ако не го приемаше толкова сериозно, никой нямаше да се занимава с теб. Трябва да си по-зрял за тези неща. Като пораснеш още малко, ще ти стане ясно.

— Искаш ли да стигна до последно ниво?

— Можеш ли?

— Знаеш, че мога. Но трябва да ми обещаеш нещо, Поли. Приятели сме много дълго. Цял живот. Престани да ме изоставяш.

— Затова ли ме покани? За да ми се молиш? Виж, не мен трябва да молиш. Трябва да помолиш всеки от класа поотделно, Конър, понеже всички мислят, че си пълен задръстеняк. Задръстенякът на века.

— Поли, ако ти престанеш, и другите ще престанат, много добре го знаеш.

— Имаш кураж, признавам ти. Ако ми покажеш как да се справя с играта, Конъроразбивачите ще те оставят на мира за седмица. Призовеш, ли сивите, ще съм ти момче за всичко.

И измъкна цифрова камера „Никон“ от раницата си.

— Шест мегапиксела. Такива снимки ще струват цяло състояние. Кога ще се появят?

— Точното време е 3:33 — каза Конър. Осъзна какво възнамерява да направи. Шансовете му за успех изведнъж му се сториха нищожни.

— Добре тогава, да си сверим часовниците.

— Моят часовник…

— Конър, всеки в Бел Атачед знае, че твоят часовник, който ти подариха за Коледа, е нагласен автоматично да се сверява с времеви сигнал от военноморската обсерватория на всеки дванадесет часа. Така че ще перифразирам — нека синхронизирам моя обикновен часовник с твоя фантастичен.

— Поли, искаш ли този часовник? — Конър започна да го сваля.

— Ти просто не загряваш. Не ти искам часовника. Ако искаш другите да не те преследват и да не тормозят, трябва да спреш да се хвалиш и да се фукаш. Всички знаят, че си гений. Половината от децата в училище са гении. Може ти да си невероятен гений, не знам, но никой не обича да му завират в лицето колко превъзхождаш всички.

— Не те разбирам.

— Като по-предната нощ. Ти наистина се опита да влезеш във връзка с извънземните, дето мислеше, че са кацнали, и им говореше на английски и на френски. Всъщност е много тъпо, Конър.

— Изобщо не помислих затова.

— Е, опитай някакъв по-екзотичен език следващия път. Сигурен съм, че и него го говориш свободно. А сега, момченце, ако надвиеш Гестапо, ако го победиш, ще те призная за велик.

— Конър! — извика Кейтлин.

— След малко.

— Минава десет.

— Е, момченце, ще се оставим ли мама да ни сложи да си легнем?

— Не, не сме в твоята къща, момченце. Хайде. — Конър излезе под верандата — без да знае защо. Просто изведнъж усети нужда да излезе.

Поли дойде при него.

— Уха, как вали! — Заподскача, после загреба сняг с ръце. — Страшно е студено. Трябва да си вземем якетата.

Докато тичаха да се приберат, Конър насочи фенерчето нагоре. Включваше го и го загасяше. Както бе научил от интернет, променяше сигнала — три дълги примигвалия, три къси, две дълги, две къси. Лъчът разкри въртящ се хаос от танцуващи снежинки. Миришеше на пушек и на лед. Някъде на запад затрещя гръм. Конър продължи да подава сигнали, въпреки че до 3:33 имаше много време, въпреки че му се струваше безсмислено, въпреки че Поли сигурно беше прав и той беше сънувал цялата случка.