Уитли Стрийбър - Сивите

Чиновникът зад гишето играеше покер на компютъра.

— Върви ли? — попита Майк с усмивка.

Чиновникът вдигна вежди, сякаш за да каже, че наистина му върви, а това можеше да значи само едно: че губи.

— Какво обичате?

— Видях една голяма ферма на Уилтън Роуд, на изток от града, и…

— Първо, това е фермата на Нидърдорферови. Второ, те не смятат да продават.

— Все пак бих искал да погледна скицата, ако е възможно.

Чиновникът стана и донесе голяма черна книга. Майк я отнесе на една от трите маси в помещението и я разтвори. Огледа парцела на фермата и си отбеляза географската дължина и ширина. В колата щеше да използва палмтопа, за да намери топографска карта. За разлика от мобилния телефон, палмтопът не можеше да бъде еднозначно разпознат просто при използването му — стига да беше ефективно оборудван с необходимите защити, разбира се, а неговият беше.

После заразглежда страниците с плановете на малката застроена площ на Оук Роуд. Записа парцелните номера на всяка собственост и попита чиновника за строителните планове на къщите.

— Мислите да купувате ли?

— Не точно — поне засега. Искам да се запозная със строителството в района.

Този тип беше прекалено любопитен. Щеше да си спомни всяка подробност от посещението на Майк, а това беше наистина изключително неприятно.

Свърши с начертаването на карта на имота на Келтънови и върна книгата.

— Май нещо съм сбъркал. Да имате Оук Стрийт в Уилтън?

Чиновникът погледна закачената на стената карта на градчето.

— Не.

— Е, благодаря ви все пак. — Наруга се, докато излизаше. Много непрофесионално. Беше свикнал прекалено много с властта, с която разполагаше.

Седна в колата и остави палмтопа да потърси мрежа. Разбира се, веднага откри една — тази на градския чиновник. Беше УЕП 10 10 УЕП (Wired Equivalent Privacy) — стандартен протокол за сигурност на безжични мрежи, въведен през 1997 г. — Б.пр. криптирана. Е, УЕП беше лесно. Програмата се справи за десет секунди с криптирането и се включи към мрежата.

Майк получи топографска карта на цялата източна половината на щата, после излезе от мрежата и увеличи областта около Уилтън. Картата беше от 1988, но Оук Роуд беше там, както и къщите. Видя пътя и терена, поредица хълмове. До Оук Роуд имаше стара железопътна линия, а оттатък нея — гора. Половин миля зад къщите се намираше Уилтън Роуд, с полето, където се беше спуснало „блестящото момче“.

Видя един хълм, който се издигаше на трийсет и шест метра — нямаше да му създаде проблеми. Когато капанът, който щеше да доведе до смъртта на детето, се задействаше, следите от неговото съществуване щяха да бъдат заличени.

Следващата му стъпка беше да купи нещата, които съставляваха комплекта на оперативния агент. Всичките бяха важни, но най-належаща беше медната жица, която щеше да осигури едновременно предавателната антена и приемниците му. Освен това му трябваше радиопредавател, нож, изолирбанд, местна упойка й етер.

Не беше сложно да се снабди с всичко това и след като го направи, откара колата на уединено място и отвори предавателя. Прегледа схемите и махна няколко резистора. Сега устройството щеше да предава с много по-голяма сила. Внимателно подсигури връзките с изолирбанд.

Върна се в Уилтън — караше по тихия селски път, без да бърза, слушаше радио и не нарушаваше законите за движение по пътищата. Подмина мотела. Нямаше нищо необичайно. Стаята му гледаше към паркинга, който сега беше празен. Стигна до края и зави. Отдясно беше полето, от което беше дошъл предишната нощ, сега покрито с нов сняг. Снежинките се отронваха бавно от свъсеното сиво небе. Полето беше празно и по снега нямаше никакви следи, било човешки, било от превозно средство. Отвъд полето се извисяваше огромният силоз.

Подкара покрай силоза и зави към бетонната площадка за товарене. Беше безлюдна по това време на годината, големите врати бяха заключени с катинар. Отиде до служебния вход и го отвори, като пъхна кредитната си карта между вратата и рамката. Никой не очакваше, че някой ще нахлува в празен силоз, така че обезопасяването срещу проникване беше на изключително ниско ниво.

Влезе и тръгна към контролната кабина. Беше оборудвана с изключително проста технология. Него специално го интересуваше конвейерът, който прекарваше зърното от камионите в силоза. Излезе от кабината и дръпна шалтера, който пускаше тока. После пак се върна в кабината и пусна конвейера. Той заскача, после затрака — правеше точно това, от което Уилкис имаше нужда. Кофите ръсеха прах всеки път, когато се сблъскваха. За една нощ конвейерът щеше да запълни цялото огромно пространство със запалителна мъгла. Тъкмо това беше причината конвейерите да не се пускат, когато времето е твърде сухо.