Уитли Стрийбър - Сивите

— Излъга ме.

— Може би Оук Роуд въобще няма нищо общо тогава. Може би цялата постановка е била финт в очакване на някакво разкритие, което са знаели, че Уилкис ще направи. И са насочили неговото — и нашето — внимание към Оук Роуд, защото няма значение.

Тя усети тръпка на безпокойство.

— Моето мнение е, че Оук Роуд е наистина важен.

— Те не правят грешки.

— Адам направи една. Уби баща ми.

— Вярно е.

— Значи правят.

— Какво мислиш, че ще предприемат, ако загубят детето?

Тя се замисли.

— Получавам усещането за необуздан гняв.

— Имаш ли връзка с тях в момента?

— Не съм сигурна. Мисля, че може би да. — Потръпна. — Понякога имам усещането като че ли съм част от тях. Сякаш съм част от огромна тъга. Мисля, че това е сърцевината на сивите, по този начин възприемам колективното им съзнание.

— Това е успокоително.

Роб спря колата на паркинга със спретнат бял знак с черни букви: „Приридоматематически департамент“.

Научният център беше висока тухлена сграда. Огромните прозорци бяха създадени да събират светлина в дните, преди електричеството да стигне до провинциалната част на Кентъки.

Според програмата, залепена на вратата му, доктор Джефърс беше преподавал до преди пет минути, така че изчакаха в кабинета му. Нямаше секретарка, а вратата не беше заключена. Вътре беше необичайно подредено за преподавателска бърлога.

— Охо — каза Роб и вдигна една книга от бюрото на професора.

— Трябваше да очакваме, че са подчертано чувствителни на тема НЛО. Все пак знаем какво е станало.

— Значи ще трябва да избягваме темата.

Изминаха десет минути. Роб остана спокоен, но Лорън ставаше все по-изнервена. Как можеше да е толкова сдържан? Беше като повечето военни, по някакъв странен начин приемащ съдбата си — слабост, която според нея се раждаше от живота в изпълнение на заповеди.

— Може би трябва да го потърсим — каза тя. Едва успяваше да се сдържи да не му закрещи.

В този миг един нисък мъж влезе забързано. Очите му се спряха на униформата на Роб.

— Какво има?

Роб се изправи. Усмихна се. Протегна ръка.

— Добър ден, доктор Джефърс. Аз съм полковник Лангфорд.

— НЛО-то.

— Моля?

— Тук сте заради НЛО-то, нали?

Роб поклати глава.

— Не ми е известно за никакво…

— Видяхме НЛО. Има видеокасета. Целият квартал я видя. Един изтребител на военновъздушните сили го преследваше.

— О, едва ли сме правили такова нещо.

Роб беше наистина впечатляващ в ролята си.

— Тук сме, за да поговорим за надарени ученици.

— Надарени ученици?

— Има нова програма и уведомяваме научните департаменти из цялата страна. Тъй като вие сте председател на департамента по физика тук, а колежът ви е в нашия списък, решихме да се отбием.

— Във вашия списък?

— Ние сме от „Алфред“ — поясни Лорън. — Аз съм от отдела по доставки. А полковникът…

— Въздушен контрол. Помагам на трениращите да не се сблъскват един с друг. Всъщност и двамата се нагърбихме с тази задача доброволно.

— Каква задача? Не ви разбирам?

— Военновъздушните сили търсят надарени, наистина изключителни ученици. Необичайни. Свръхестествени дори. Тоест умни.

— Това е колежът „Бел“, никой тук не е умен. Дори аз не съм особено умен. Всъщност въобще не съм умен, а учениците ми определено не попадат в тази категория. Те са сбирщина идиоти, ако трябва да съм искрен.

— Но ние мислехме…

— Хубав кампус не означава ум. Означава само много червени тухли и бели колони.

— Ами какво ще кажете за другото училище? — попита Роб. — За децата на преподавателите?

— Всъщност там има някакво чудовище. Агресивно, странно, трескаво, приказва прекалено много и умно за единайсетгодишен. Строи невероятно детайлни влакови макети.

Това не прозвуча особено обещаващо на Лорън, но Роб каза:

— Може би трябва да го интервюираме? Това може да означава път към Академията на военновъздушните сили.

— Някак си не мога да си представя Конър в униформа. Той е… своеволен. Но пък може наистина да е гениален.

Това вече звучеше обещаващо.

— Можем ли да го видим? — попита Лорън.

— Баща му е отсреща, в сградата по психология. Даниъл Калахан. Или чука някоя администраторка. Прави го от време на време.

Какъв огорчен мъж беше този Джефърс. Огорчен и озлобен дребнав човечец.

— Значи е чудовище, а баща му е женкар. Има ли майка, или вече се е самоубила?

Роб й хвърли неодобрителен поглед, но тя не можа да се спре. Този Джефърс наистина беше много отвратителен дребнав човечец и тя искаше да му го заяви.