Уитли Стрийбър - Сивите

— Учудващо, но не. Всъщност постъпих грозно, което, предполагам, е и причината да реагирате така. Много съм напрегнат напоследък… — Вдигна книгата за НЛО. — Вярвам в това и тъкмо то ме повлече от Калифорнийския университет през второразредните и чак тук. Мислех, че сте дошли заради нашето поразително, прекрасно НЛО. Смятах, че всичко ще се промени. Вместо това вие сте тук по някаква съвсем обикновена досадна причина. Калаханови никога няма да пуснат скъпоценното си дете близо до военните. Поне се надявам, че няма. Всъщност се опитвах да ви отблъсна, за да им спестя изкушението — нямам им доверие, че ще устоят. Ако ще си говорим честно, това дете е най-прекрасното човешко същество, което съм виждал, и благославям деня, в който благодарение на късмета си се нанесохме в съседната къща.

В този миг тя разбра, че са открили детето на сивите. Замисли се за усилията на безбройните поколения, оформили създаването му, за борбите в нощта, за дългите и предпазливи размисли на тези странни и изящни умове и за всички хора, пострадали от тяхното белязващо внимание — всичко това заради едно дете със звучното име Конър Калахан.

Разбираше също, че има нещо, останало от Адам в нея, дали благодарение на някаква тайнствена връзка, разработена от сивите, или просто извиращо от сърцето й, но в този миг чувстваше, без сянка от съмнение, че би дала живота си, за да спаси детето.

— „НЛО и националната сигурност“ — каза Роб. — За какво става дума в тази книга?

— С две думи — още един учен е отритнат, поради факта че се е опитал да представи фолклорни истории като факти. Обаче в действителност това е едно експертно написано и унищожително обвинение. С добре подбрани и научнообосновани примери книгата доказва, че правителството е въвлечено в прикриването на феномена НЛО. Така че какво ще правите с него вие от военновъздушните сили — ще го застреляте, ще го уволните, ще му предявите фалшиви обвинения?

Колко необичайно беше да стои и да гледа как този мъж страда заради истината, в която вярва — и да е наясно, че е прав, да го знае по-добре, отколкото го знаеше самият Джефърс… и да продължава да го лъже и да обрича душата му на мъки.

— Доктор Джефърс — каза Роб. — Благодарим ви за помощта и за времето, което ни отделихте. Ще се свържем с това семейство. Кой знае, може би пък Конър Калахан ще разгадае тези загадки. — Подаде му книгата. — Винаги съм смятал, че военновъздушните сили крият много неща, които не би трябвало да крият. Може би и по този въпрос. Но това не е в моята компетенция, за съжаление.

И хвърли на обезоръжения професор поглед, който накара лицето му да разцъфне в момчешка замечтана усмивка.

Излязоха на паркинга. Снегът се беше усилил.

— Направо отвратително — въздъхна Роб.

— Защо просто не им кажем?

— Не разбираш ли? Дори сега?

— Естествено, че разбирам. Ако кажем на хората, че някой не само ще ги нападне, но ще нахлуе и в телата им, ще предизвикаме нечувана паника. Аз лично изпадам в паника само като си помисля за това. Но не мога да намеря никакъв изход.

— Всички сме така. Но сега трябва да се срещнем с това семейство. Защото — ако сме успели да намерим това дете — бъди сигурна, че Майк също го е открил.

— Може би сивите ще го нападнат.

— Ако тръгне с пистолет, сигурно ще го отвлекат и ще му изпържат мозъка. Но ако действа по-завоалирано? Те също имат ограничения, Лорън, със сигурност имат.

— Изобщо нямам представа как да го защитим! А и вали и вече се стъмва, така че по-добре някой от нас да измисли нещо. Какво ще кажеш, шефе?

— Не съм ти шеф. Ти разбираш сивите най-добре. Значи ти си шефът.

— Добре. Тогава се прибираме.

Роб се качи да се преоблече — след реакцията на Джефърс вече не беше сигурен, че униформата е толкова добра идея, — а Лорън остана в колата и си пусна радиото: съобщаваха за приближаваща се буря.

— Здрасти, Крис — каза Кейтлин малко изненадано: Джефърсови обикновено се обаждаха, преди да се отбият.

Крис влезе в антрето и изтупа палтото си от снега. Изглеждаше угрижен.

— Какво те води насам?

— Къде е Конър?

— Долу. Подготвя поредната влакова катастрофа. Очевидно е имал неприятен ден. Защо?

— Трябва да поговорим. Къде е Дан?

— Дан — подвикна Кейтлин. — Крис е.

— Здрасти — поздрави домакинът, докато излизаше от кухнята. — Как е хавата? — После видя лицето на Крис. — Какво е станало?

Отидоха в дневната. Телевизорът гърмеше. Кейтлин го изключи.