Уитли Стрийбър - Сивите

Беше й ясно какво се е случило: Марси Котън беше опропастила шансовете за назначението му. Беше уплашена, трябваше да го признае, защото не можеха да останат тук само с нейната заплата. Така че това, което щеше да се случи, беше да се сринат от тази академична скала в смесицата от малки, съвсем незначителни колежи и непрестижни училища и да прекарат остатъка от живота си едва свързвайки двата края.

Погледна часовника. Осем и двайсет. Влезе в дневната и включи лампата.

— Недей!

— Дан, лежиш тук от часове.

— Моля те, остави ме на мира!

— Няма, Дан.

Той не каза нищо.

Кейтлин продължи:

— След малко Конър ще се прибере и искам тримата да седнем заедно и да обсъдим ситуацията като семейство. — Наложи й се да надвиква музиката. — Дай да изключим това.

Отиде до уредбата и натисна бутона.

— Стига толкова.

Дан се надигна от пода и отиде до барчето.

— Я да видим какво има тук… Уф!

Измъкна прашасала бутилка ментовка — жена му я беше пропуснала. Ментовката бе останала от някакво далечно лятно празненство, когато поливаха с ликьора топките сладолед. Иначе Кейтлин беше изнесла другото пиене в гаража.

— Недей да пиеш. Вониш на бърбън. Надявам се, че не си ходил в „Пийп“?

„Пийп Ин“ беше вертепът на кампуса и един преподавател със сигурност не биваше да се напива там.

— Точно това направих. Пих точно там, с абсурдната идея, че мога да се напия, преди да се мръкне.

— Дан, ще се справим. Все ще ни се случи и нещо хубаво.

Той я изгледа, сякаш се е побъркала, и бавно поклати глава. После оголи зъби и избухна в тих, агонизиращ смях.

— Марси Котън ми обеща назначение.

Кейтлин се хвърли на врата му.

— Значи си успял!

Той кимна.

— Е, прощавам ти, че си се напил. Марси ли ти го каза? Наистина ли ти го каза?

Той кимна.

— Ще получиш одобрението й за назначението! О, Боже!

Дан се взираше в нея с празни очи, долната му устна беше увиснала — изражение, което разкриваше, че това не е цялата история.

— Ако трябва да бъда наказан, как би постъпила?

— Що за странен въпрос?

— Ако съм… направил нещо лошо?

— Какво да си направил? Получил си назначение. Това едва ли е повод за наказание. Марси сигурна ли е?

— О, да. — Той затвори очи и поклати глава.

В този миг Кейтлин осъзна какво се опитва да й каже — че между него и Марси Котън се е случило нещо. Не, не беше възможно. Да легне с Марси, за да го назначат?!

— Дан, какво искаш да кажеш? Не те разбирам.

— Разбираш ме.

— Не те е срам!

Входната врата се отвори и Конър се провикна:

— Ей, прибрах се.

А Дан каза:

— Съжалявам, скъпа, наистина съжалявам.

Конър влетя вътре.

— Здравей, мамо, здравей, тате. Току-що станах свидетел на изумително видеоредактиране. Келтънови имат невероятен запис и ще го донесат, Поли и техните също ще дойдат и може да…

Спря и ги изгледа.

— Ей, какво ви е?

Кейтлин вдиша дълбоко, мъчеше се да потисне гнева и болката, които бушуваха в нея.

— Мамо?

— Слез долу, ако обичаш.

— Ама те ще донесат видеозаписа на НЛО. Всички ще дойдат да го гледат на широкоекранния телевизор.

Точно сега съвсем не й беше до сбирки, но нямаше как да я избегне.

— Слез долу, а като дойдат, ще направим пуканки.

— Защо говориш така?

Кейтлин почти го избута по стълбите и затвори вратата. После се върна при Дан — той се беше свлякъл на дивана и бе скрил лицето си в шепи.

— Глупак такъв — тихо каза тя.

— Удари ме.

— Дан, не си падам по физическата разправа. Но това, което държа да направиш, е да се качиш горе, да си събереш нещата и да си разкараш проклетия задник от къщи. — Направи реверанс. — Ако обичаш.

— Не знам какво стана. Не знам как да го обясня.

— Спал си с нея, за да получиш назначението.

— Не.

— Това е ужасно. И още по-отвратителното е, че си го признаваш. Какво стана с теб? Как се превърна в този пиян пелтечещ нещастник, който виждам пред мен! Със сигурност не съм се омъжила за него .

— Прости ми, моля ти се.

— Ха, колко е лесно! Напиваш се, плачеш и какво става — аз те подритвам, навиквам те и нарушаването на свещения обет е забравено? И ако смяташ да ходиш да преспиваш с нея в предобедите отсега нататък, тогава какво ми остава на мен? Да се преструвам пред всички в този жалък аквариум и да страдам от моя — каква е думата? — позор, предполагам. Да, от моя позор.

— Направи ме… уязвим. По някакъв начин ми повлия.

— Кое?

— Инцидентът!

— Значи става нещо странно и заради това отиваш да чукаш Марси Котън?