Уитли Стрийбър - Сивите

Нямаше друг избор, освен да действа. Не можеше да остане тук. Отвори вратата, което превърна стълбищната шахта в комин.

В следващия момент вратата се изплъзна от ръцете й и пожарникарите я извлякоха навън — и я затръшнаха в момента, в който младата жена се озова в безопасност.

— Добре ли сте?

— Да.

— Замаяна?

— Не. Гърдите ми горят.

— Има ли още някой долу?

Искаше й се да каже „да“, искаше й се да се опитат да спасят Адам. Но не можеше. Тези мъже нямаха разрешителни. Нямаха право да влязат в комплекса.

Тя бръкна в дънките си, измъкна документите си и изпъшка:

— Тази сграда е секретна. Няма никой друг в нея и не може да се влиза без разрешение.

— Има пожар, госпожо. Ще влезем.

— Не! Незаконно е! — Пак извади мобилния си телефон. — Ще се обадя на прекия си началник.

Използва бързо избиране… и попадна на телефонен секретар.

— Полковник, имаме пожар, тук са много неоторизирани длъжностни лица и трябва някой да овладее ситуацията. — И затвори.

В този момент се появи Анди. Влетя във фоайето и я прегърна.

— Господи! Останал си без вежди!

Вратата на фоайето се разпука и навън се изля огън с яростта на вода от спукана тръба. Анди я изведе навън, а пожарникарите започнаха да развиват маркуч.

— Ужас! — каза тя.

— Къде е той?

— Не можах да го спася.

— Господи!

— Не бива да намерят останки. Не можем да позволим да намерят останки.

— Знам.

Телефонът й иззвъня.

— Уилкис е — каза тя. — Полковник, тук има пожар, продължава.

Тишина. После много спокойно:

— Какво стана?

— Пожар в съседната градина. Щом чух сирените, веднага дойдох. Пожарът не изглеждаше сериозен, но почувствах, че трябва да съм с Адам, така че слязох долу. След минути целият комплекс се изпълни с огън и дим. Никога не съм виждала подобно нещо.

— Какво е състоянието на Адам?

— Той е долу.

— Значи е мъртъв?

— Предполагам, че да.

Отново тишина. После звук, за който Лорън допусна, че може да е вик, но беше толкова висок и толкова близо до телефона, че се накъса на поредица писукащи електрически шумове. После го чу да си поема въздух. Най-накрая каза:

— Добре. Не може да допуснете тези хора да слязат долу. Всичко може да се случи, това е извънредна ситуация.

— Сър, не мога да ги спра, те не ми се подчиняват.

— Глави ще падат, ако не овладеете ситуацията. — Каза го толкова меко, че дори не изглеждаше като заплаха.

— Сър, къде сте? Можете ли да дойдете тук?

— Имам поне час път със самолет, по дяволите! Вие се оправяйте, полковник. — Направо процеди последната дума. И прекъсна.

— Наистина е вбесен — промърмори тя.

— Естествено, че ще е. Знаеш ли какво загубихме тук? Най-важното нещо, което притежава тази страна. И Уилкис ще трябва да понесе отговорността за това. Няма начин да не е вбесен.

Майк не можеше да се разходи в самолета — кабината беше твърде тясна, — така че започна да разтърква облегалките на стола. Трябваше да докладва за случилото се, и то веднага. Каза по интеркома:

— Трябва ми кодиращата кутия.

Това малко и сложно устройство предаваше и приемаше квантово кодирани сигнали, които не можеха да бъдат разшифровани от натрапници.

Вторият пилот му я донесе и се върна в пилотската кабина. Майк изключи интеркома, после хвърли поглед към вратата, през която беше минал пилотът, за да се увери, че е затворена.

Издърпа червената слушалка и набра защитения от подслушване номер на Чарлз Гън. По средата на втория сигнал се чу отривистото:

— Гън.

— Чарлз. В ситуация две-едно-нула съм. Разбираш ли?

— Мамка му! Как се издъни така?

— В самолета съм, по дяволите. Глас е виновна. Глас е оставила ситуацията да се изплъзне от контрол.

— Глас… Глас вече няма значение. Тя е неудобство, както и всички от поддържащия персонал.

— Наясно съм с това, Чарлз.

— Е, действай целесъобразно тогава.

Майк затвори. Мислеше. Сивите не стояха неподвижно — те осъзнаваха, че съществува заплаха, и знаеха посоката, от която идва.

Но всяко нещо по реда си. Да очисти поддържащия персонал. Анди беше добър човек и щеше да му стане неприятно, но Лорън — колкото и хубава да беше, той щеше да се наслади на смъртта й.

Шибаната кучка беше загубила АДАМ!

Дан се беше прибрал вмирисан на бъчва, пиян и опиянен от всички невероятни неща, беше влетял в дневната и си беше пуснал „Одата на радостта“ — и я пускаше отново и отново, все по-силно. Лежеше в тъмното, на пода, като огромна прокъсана парцалена кукла. Кейтлин искаше да го прегърне, да го приласкае майчински. Майка му била почти безразлична към малкото си момче и Кейтлин усещаше, че Дан има нужда от окуражаващата й подкрепа точно в този миг.