Уитли Стрийбър - Сивите

Внезапно си спомни съня от пристъпите си, издигането към тъмната утроба на небето, пещерата в сребърната луна. Отърси се от него, за миг ужасен, че отново изпада в пристъп. Но не, това беше само спомен.

Марси се прокашля, вдигна длан и обърса устни с опакото на ръката си, размаза леко червилото си.

— Да — прошепна тя.

— Това събеседване ли е? — попита Дан. — Събеседването ми със съветника по назначенията? Стоим тук и се взираме безпомощно един в друг?

— Няма какво да обсъждаме, Дан — заяви Марси. Изправи гръб, допря дланите си и повдигна брадичка. Беше красива, трагично красива. Можеше да я съзре в тъмното — беше много уплашена. Но не, не беше тъмно и не беше уплашена. Впи поглед в него.

— Просто — очевидно, нали разбираш, мненията на студентите — е, те често са доста безразлични към добруването на човек, за когото знаят, че е в нужда.

— Знаят, че се боря за постоянно назначение?

Тя кимна, малката й уста са разтвори, очите й заблестяха.

— О, да — каза, и в този момент той осъзна, че трябва да я има. Трябваше да го направи, не можеше да се овладее. Наясно беше и с това, че тя усеща напрежението. Дан се изправи.

Тя плъзна поглед надолу по тялото му, после се прокашля. Бузите й поаленяха. Дан се изправи пред нея като войник на пост. Наум си каза: „Кейтлин, толкова се срамувам“. Бързото движение на Марси му разкри, че вече няма пътища за отстъпление.

Марси вдигна ръката си от бюрото й я протегна към него, изпънала пръсти.

За миг застинаха така — той притиснал бедрата си към ръба на бюрото, тя протегнала ръка във въздуха на няколко сантиметра от кръста му.

По бузите й се стичаха сълзи. Промълви — гласът й беше несигурен шепот:

— Какво стана нощес?

Нещо в него, някаква вътрешна стена се срина. Спомни си объркаността, съпътстваща детството му, звездите, разливащи се по лицето му, поле от сребро и черна зееща пролука.

— Чула си за това? — Отдръпна се от бюрото й.

После видя: тясна стоманена маса, Марси лежеше върху нея, възбудена, лицето й бе зачервено и запотено, пубисното й окосмяване — кафяво и сякаш поръсено с роса. И усети собствената си голота, прекрасна в нощния въздух.

Тя се задави, сякаш я бяха ударили.

— Дан — каза тя. — Дан.

Очите й се разшириха, заблестяха, зеленото им стана ярко, непоносимо за гледане, твърде оцъклено, твърде… наранено.

— Марси, чуй…

Тя се изправи, заобиколи бюрото и се сгуши в ръцете му. Притисна се към него, още по-близо, и Дан усети дългите й тежки хлипове да потъват във вълнения му пуловер.

— Съжалявам — каза той, — толкова съжалявам.

Марси се притисна към него още по-силно. Устните им се докоснаха, питаха се едни други дали трябва да има още. Дали тя — от всички създания точно тя — може да бъде допусната в това светилище?

Дан я придърпа към себе си и се остави целувката й да го отнесе.

Вече от около година Лорън беше започнала да мисли за себе си и за Адам като за двойка — не в смисъл на любовници, а на близки приятели. Тя нямаше сексуални чувства спрямо Адам, разбира се, а идеята, че той може да храни подобни чувства към нея, й се струваше невъобразима. Но имаше нещо друго между тях. Той обичаше да изследва ярките й преживявания — секс, гняв, страст, загуба, триумф, дребните й извратености — малките фантазии, с които понякога релаксираше — безпомощност, разпаленост. И детството й. Адам се движеше през детските и спомени като тигър, дебнещ сред високата трева.

Обикновено самият той беше странно празен откъм емоции. Почти би могло да се повярва, че е машина, беше толкова — не, не студен, това също беше емоция. Сърцето на Адам беше празно. Но тази сутрин, докато й показваше образите на загиващия кораб и на супермаркета, пълен с гладуващи хора, беше усетила мощно усещане за безпокойство и беше решила, че тези образи представляват някакъв негов дълбок страх, а следователно на целия му вид. Те имаха колективно съзнание, свързани бяха по някакъв тайнствен начин през Вселената. Лорън мислеше, че това може да се обясни с квантова свързаност. Един сив можеше мигновено да комуникира със сив в друга галактика, но му беше почти невъзможно да общува с човешко същество.

Беше започнала да чувства, че непрестанните усилия на Адам да сподели сърцето й имат определящо значение за него, а вероятно и за другите от вида му.

Те не бяха хищници, както мислеше Майк, а хора, които по някакъв начин бяха станали машини. Бяха достатъчно умни, за да знаят, че са най-проницателните възможни пришълци: бяха живи, наистина, но нямаха достъп до екстаза, който за нея определяше целия смисъл на живота.