Уитли Стрийбър - Сивите

Ако въобще беше възможно.

Дан влезе в кабинета на Марси и усети как го обгръща, както реши, зловеща тишина. Залязващото слънце оставяше оттенъците си в пламналата й кафеникавочервена коса. Ръцете й държаха купчина листа, които трябваше да са мненията на студентите — проблясваха меко в късния следобед. Кожата й беше гладка, а чертите й екзотични: имаше големи честни очи и устни, които обикновено създаваха впечатлението за смях — но не приятния чувствен смях, за който говореше лицето. Марси беше преди всичко администратор. Тя уволняваше, съобщаваше лоши новини и наказваше сгафилите преподаватели за престъпленията им — пиянство, леност и, разбира се, разврат.

За миг си представи как пръстите й го докосват — мисълта беше странно възбуждаща. Премигна и се отърси от нея.

Тя се усмихна и той видя нещо неочаквано: някакъв вид топлота.

— Като имам предвид с какво разполагам тук — каза тя, — щеше да е от полза, ако си беше извоювал малко повече подкрепа сред преподавателите.

— Студентските мнения…

— Не мога да ти разкрия подробности, Дан.

— Разбира се, че не можеш. — Студентските мнения в Бел се държаха в тайна от преподавателите, така че да могат да се използват като средство и оръжие на администрацията. — Но са лоши, нали?

Марси прибра листовете в досието, от което ги беше извадила, подравни ги с дългия си наситеночервен нокът и затвори кафявата папка.

Отвън долетя далечната мелодия на групата „Бел Рингърс“ — свиреха, колкото и странно да беше, „Мун Ривър“, звуците се разнасяха от силния северен вятър, излязъл около обед. По коридора ехтяха гласове, веселият смях на някоя сексапилна студентка, която се занасяше, без съмнение, с някой колега обожател.

— Марси — почна той. Млъкна, поразен от изненадващото и напълно неуместно усещане, че я желае. Тя не правеше нищо, за да го съблазни. Дан погледна дясната й ръка. Ако се пресегнеше през бюрото и сложеше ръка върху нея, какво ли щеше да стане?

— Да? — Стори му се, че гласът й трепери. Но защо? Трябваше да му каже — да не би да беше уплашена? Но защо да е? Те не бяха приятели, а съобщаването на лоши новини беше основна част от работата й. Лоши отзиви от студентите, никаква преподавателска подкрепа, ясен случай, сбогом.

— Марси, виж, и двамата сме наясно какво става.

Тя се засмя кратко, с нервния кикот на смутено момиче.

— Мисля, че проблемът е, че курсовете ти не са секси.

Беше стигнал ръба на скалата: лоши отзиви, никаква подкрепа, а сега и критика за курса му. Следващата стъпка щеше да е — съжалявам, но не мога да гласувам за назначаването ти.

— Това е физиопсихология — завайка се той. — Ако чета лекции за психологията на абнормалното, ще видиш как отзивите веднага ще се подобрят.

— Малко вероятно е, преди да получиш постоянно назначение.

— Но не мога да получа назначение без добри отзиви, а не мога да получа добри отзиви без добри курсове.

— Тогава си йосарянизиран. Като всички нас. Бел ни йосарянизира всичките.

За миг нямаше представа какво му казва. После си спомни „Параграф 22“. Йосарян беше героят, хванат в безкрайна бюрократична примка. Потърси нещо, каквото и да е, което би могло да му помогне. Можеше да спомене име. Колкото и жалко да звучеше, но разполагаше само с това.

— Запознах се с един колега, когато бях в Колумбийския… как се казваше, да, Спид Вогъл. Та той познаваше Хелър.

Тя си записа нещо.

— Какво пишеш?

— Че познаваш приятел на Хелър.

— Има ли значение?

— Никакво.

Улови се, че гледа устните й, начина, по който ги притиска една към друга, леката пленителна влага в ъгълчетата на устата й.

Но защо? Полудяваше ли? Как можеше да изпитва подобни чувства към жена, която всеки момент щеше да разбие живота му?

Толкова отчаяно ли желаеше мястото, че да е готов да проституира за него? Вероятно — но дали Марси би откликнала? Тя имаше голям избор от преподаватели мазохисти, готови да скочат в леглото на мъчителката си. И все пак единственото, което го възпираше да прескочи бюрото, беше страхът, че подобно действие ще влоши нещата още повече.

— Марси — чу се да казва, гласът му бе прегракнал, сексуалният призив не можеше да се сгреши. Направо му се прииска да се плесне през устата… и внезапно тя го погледна и премигна. Веждите й се извиха, почти се събраха, очите й бяха изпълнени със сълзи, което ги правеше блестящи и страховити.

— Какво има? — попита със зловещ нисък тон, който го накара да си помисли, че се страхува от него.